Определение № 9466 от 09.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9128/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на "Дейзи Нова" ЕООД, гр. Димитровград, представлявано от управителя Г. Г., чрез адв. Господинова, срещу определение № 5838/11.06.2025 година на Административен съд гр. Хасково по адм.д. № 887/2025 година, с което съдът е оставил без разглеждане жалба на дружеството за обявяване на нищожност на Разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях с № 374к-12/03.01.2017 г. издадено от директора на Областно пътно управление (ОПУ) гр. Хасково и е прекратил производството по делото. Релевира възражения за неправилност. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно - постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди се, че изводите на съда са немотивирани и неправилни. С изграждането на производствения цех разрешителното изчерпало своето действие, поради което нямало основание за заплащане на държавни такси за в бъдеще. Според частния жалбоподател неправилно първоинстанционният съд е счел правния интерес на неправомерен. Оспорва компетентността на директора на ОПУ гр. Хасково издал разрешението за специално ползване, поради което твърди, че административният акт като издаден без съответната компетентност бил нищожен. Отделно от това твърди, че актът е без предмет, тъй като на място бил построен производствен цех за мебели, а не търговски обект. Същият бил изграден извън 25 метровата обслужваща зона на път III-506 при км. 6+010 ляво, в имот собственост на дружеството. Ако съдът бил разгледал делото, чрез експертиза щяло да се установи разположението, предназначението, характера и отстоянията, при които бил изграден цеха. На самостоятелно основание твърди, че няма основание от дружеството да се търсят такси за експлоатация на търговски крайпътен обект и пътна връзка към него, тъй като такъв на място липсвал. Ответникът, директорът на ОПУ гр. Хасково, чрез главен юрисконсулт Г. Китов, в представен по делото писмен отговор, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Върховният административен съд, след проверка на допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна, при следните съображения от правна страна: С обжалваното определение Административен съд – Хасково е оставил без разглеждане жалба на "Дейзи Нова" ЕООД за обявяване на нищожност на Разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях с № 374к-12/03.01.2017 г. издадено от директора на ОПУ гр. Хасково, и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 4 от АПК (липса на правен интерес от оспорване). За да мотивира този правен резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспорваният административен акт е имал за цел да породи право на дружеството да експлоатира крайпътен търговски обект и пътна връзка към него, находящ се в обслужваща зона на път ІІІ-506 при км. 6+010 ляво, като производството по издаване на разрешението е започнало по инициатива на дружеството, същото е представило относима документация и на 03.01.2017 г. процесното разрешение е било издадено, експлоатирано и таксата за експлоатацията е била заплащана на годишна база, като твърденията на жалбоподателя за нищожност на акт, издаден по негова инициатива и изцяло в негова ползва, от който същия се е възползвал „години наред“ обуславят липсата на правен интерес от съдебното оспорване на акта като нищожен. Съдът е обосновал, че не се касае за акт, който уврежда, застрашава, засяга или прекратява права на дружеството, а напротив - същият създава права за него – да експлоатира в своя полза крайпътен обект и пътни връзки към него, като посоченият от дружеството правен интерес да не заплаща такси по тарифата не е пряк, а опосреден от фактическото реализиране на правото по разрешението. Мотивирал е, че посоченият правен интерес е неправомерен, доколкото при обявяване на нищожността на акта експлоатацията на обекта посочен в разрешението остава без правно основание и платените суми по тарифата също, което при експлоатирането на крайпътния обект за посочените от жалбоподателя „години наред“ се явява неправомерен резултат от собствените му действия, а именно иницииране, участие, съдействие в процедурата по издаване на разрешението и впоследствие реализиране на търсените от дружеството жалбоподател права с произтичащите от тях облаги, които седем години и половина по-късно се оказват нежелана последица, която дружеството твърди да засяга негови права и желае да отпадне с обратна сила. В заключение съдът е приел, че търсената съдебна защита не само е без правен интерес, но и би представлявала злоупотреба с право. Определението е правилно. Правният интерес от оспорване е положителна процесуална предпоставка за допустимост на жалбата, за която административният съд следи служебно и при липсата й, прекратява производството на основание чл. 159, т. 4 от АПК. Съгласно чл. 15, ал. 1 от АПК, за да има едно лице правен интерес от оспорване на административен акт, каквото е и разрешението за специално ползване на пътищата, то неговите права, свободи или законни интереси следва да бъдат засегнати или застрашени от засягане чрез оспорения акт. В тежест на оспорващия е да докаже това засягане или застрашаване. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 16.04.2013 г. по т. д. № 1/2012 г. на ВАС, при обжалване на административни актове с искане за прогласяване на нищожност, правният интерес за оспорващото лице следва да се преценява към момента на подаване на жалбата. Безспорно правният интерес следва да е действителен, а не хипотетичен и да е личен, защото никой не може от свое име да претендира съдебна защита на чужди права. Изискуемият правен интерес по смисъла на АПК трябва да е пряк и непосредствен. Пряко засягане на правата и интересите на съответния жалбоподател е налице в случай, че с оспорения административен акт могат да бъдат засегнати или са засегнати или възпрепятствани законни интереси, регламентирани от материалното право и се изменят, отменят или ограничават права, или процесният акт създава права в полза на трето лице, с което се уврежда оспорващия или поражда задължения. В настоящия случай, както правилно посочва АС гр. Хасково, производството по издаване на процесното разрешение е започнало по искане на "Дейзи Нова" ЕООД с подаване на заявление. На л.19 по делото е представено като доказателство Заявление от 21.12.2016 година до Директора на ОПУ гр. Хасково. Заявлението е подписано от Г. Г., в качеството му на управител на „Дейзи Нова“ ЕООД. С него се иска издаване на разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътен обект и пътни връзки към него на път ІІІ-506 при км. 6+010 ляво. Разрешението за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях с № 374к-12/03.01.2017 г. издадено от Директора на Областно пътно управление (ОПУ) гр. Хасково е на основание чл.18, ал.1 във връзка с чл.26, ал.3 от Закона за пътищата и чл. 11 от Наредбата за специално ползване на пътищата, като същото е издадено по така посоченото заявление на дружеството от 21.12.2016 година, становище на ОПУ Хасково, екзекутивни чертежи и удостоверение за липса на публични задължения. Административен акт е имал за цел да породи право на дружеството да експлоатира крайпътен търговски обект и пътна връзка към него, находящ се в обслужваща зона на път ІІІ-506 при км. 6+010 ляво. На „Дейзи Нова“ ЕООД се разрешава точно това: да експлоатира търговски крайпътен обект и пътна връзка към него: „единичен обект без бензиностанция или газостанция над 200.00 кв.м. включително търговска площ“ в обслужващата зона на път ІІІ-506 при км. 6+010 ляво. Правилен е изводът на първоинстанционния съд в насока, че така издаденото разрешение за експлоатация на търговски крайпътен обект е издадено на дружеството така както е заявено. Нормативната уредба ясно разграничава изграждането на производствени обекти от изграждането на търговски крайпътни такива. Производствените обекти, предназначени за промишлена или занаятчийска дейност като принцип се разполагат в промишлени зони, зони за производствено строителство, като във всички случаи тези зони са извън „обслужващите зони на пътищата“. По аргумент от чл. 6 от Закона за пътищата (ЗП), републиканските и общинските пътища имат от двете си страни ограничителна строителна линия, която се разполага на 50 м. при автомагистралите, на 25 м. при останалите републикански пътища и на 10 м. при общинските пътища, измерена хоризонтално и перпендикулярно на оста на пътя от края (ръба) на платното за движение или на лентата за аварийно спиране. Когато ограничителната строителна линия попада в обхвата на пътя, тя се измества и се разполага по външния край на ограничителната ивица. В границите на урбанизираните територии ограничителната строителна линия се определя с устройствените и застроителните планове. А съгласно чл. 25, ал.5 ЗП, в обхвата и обслужващата зона на автомагистралите и скоростните пътища се разрешава изграждането и експлоатацията само на крайпътни обслужващи комплекси и на пътни връзки към тях. Отстоянията за изграждането на такива обекти се определят в наредбата по чл. 18, ал. 5. Пар.1, т.5 и т.9 от ЗП дават легални дефиниции на понятията „ограничителна строителна линия“ и „крайпътни обслужващи комплекси“. Чл.25, ал.1 от ЗП забранява в зоната от оста на пътя до ограничителната строителна линия по чл. 6 извършването на всякакво строителство, подобрения или разширения на съществуващите обекти, освен тези, които са предназначени за обслужване на пътуващите, при условие, че е гарантирана безопасността на движението и са разрешени по реда на чл. 26. В случая разрешението за експлоатация на търговски крайпътен обект е издадено на основание чл. 26, ал.3 от ЗП, като видът на търговския обект и мястото на ситуирането му са изрично посочени в акта и те съответстват на изписаните такива в заявлението от 21.12.2016 година подадено от дружеството. Правилен е изводът на първоинстанционния съд в насока, че дружеството не доказва правен интерес от оспорване на разрешението, тъй като същото е позитивен за него акт издаден по заявление на самото дружество, от което ЕООД-то е черпало права години наред. Дали към настоящия момент на място съществува производствен цех, дали такъв цех е бил въведен в експлоатация още през 2014 година; дали разрешителното е изчерпало своето действие; дали дружеството заплаща такси за търговски крайпътен обект в обслужващата зона на пътя, а такъв на място липсва, са въпроси, които не могат да обосноват правния интерес от защита (чрез претенция за нищожност) срещу разрешението, поискано и издадено в параметри заявени от самото дружество, тъй като част от тези въпроси не са относими към законосъобразността на акта (например този за заплащаната такса за експлоатация на търговски крайпътен обект), а друга част от тях са относими към други процедури (например тази по отнемане на разрешението). В заключение: правният интерес е една от кумулативно предвидените положителни абсолютни процесуални предпоставки за допустимост на оспорването, респективно за допустимост на съдебното производство, за наличието на която съдът следи служебно. В конкретния случай е установено, че тази предпоставка не е изпълнена и затова правилно е прието, че е налице основание по чл. 159, т. 4 АПК за прекратяване на образуваното съдебно производство. Предвид гореизложеното, като правилно, обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143 АПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, определено в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ за касационна инстанция. Разноски за юрисконсултско възнаграждение от ответника не са претендирани пред АС - Хасково поради което такава не следва да бъдат присъдени в негова полза за първата инстанция.