Определение № 41 от 05.04.2019 г. на ВКС по н. д. № 327/2019 г.

Производството пред Върховния касационен съд е образувано на основание чл.44, ал.1 от НПК по спор за подсъдност между Окръжен съд–гр. Пловдив и Окръжен съд–гр. Русе. Прокурорът изразява мнение за компетентност на Окръжен съд-гр. Русе. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, за да се произнесе предвид следното: В Окръжния съд в гр. Русе постъпило искане за признаване на решение на несъдебен орган за налагане на финансова санкция по отношение на Д. Д. Г., определена му от Bezirkshauptmannschaft в гр. Хартберг, Австрия, съгласно приложеното Удостоверение по член 4 от Рамково решение 2005/2014 г. ПВР на Съвета за прилагане на принципа за взаимно признаване на финансови санкции. Сезираният съд решил, че делото не му е подсъдно, прекратил производството и изпратил досието на Окръжния съд в гр. Пловдив, в района на който попадал настоящия адрес на Г.. Получаващият съд на свой ред отказал да разгледа делото. Той отбелязал в определение от 08.02.2009 г по чнд №247/2019 г.,че няма данни наказаното лице обичайно да пребивава или да има местоживеене на територията, попадаща под юрисдикция на Пловдивския окръжен съд. На това основание прекратил производството и върнал делото на Окръжния съд в гр. Русе. Последният, след като отбелязал, че е налице спор за подсъдност, повдигането на който е в правомощията на изпращащия Окръжен съд–Пловдив, върнал делото обратно. Пловдивският окръжен съд с определение от 19.03.2019 г. по чнд № 586/2019 г. повторно се позовал на отсъствие на процесуални предпоставки, позволяващи разглеждането на казуса, и повдигнал спор за подсъдност пред Върховния касационен съд. Предметът на отправеното искане безспорно предпоставя процедура по Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИРКОРНФС). Съгласно чл.31,ал.1 от ЗПИИРКОРНФС решението за налагане на финансови санкции се признава от окръжния съд по местоживеенето или обичайното пребиваване на лицето, а за юридическото лице - по седалище, адрес на управление или адрес за кореспонденция на територията на Република България. От представените по делото административни справки става ясно, че Д. Д. Г. има постоянен адрес в [населено място], област Р., където е и седалището на управляваната от него фирма „И. т.” Е.. Същият адрес е посочен и в удостоверението по член 4 от Рамково решение 2005/2014 г. ПВР на Съвета за прилагане на принципа за взаимно признаване на финансови санкции. С гр. Пловдив го свърза регистрирания настоящ адрес в [населено място], който обаче, предвид информацията, че Д. го е напуснал, вече не би могъл да се определи за негово местоживеене (арг. от чл. 94, ал.1 от Закона за гражданската регистрация). По същата логика той не следва да се определи и като локация за обичайно пребиваване по смисъла на чл. 48, ал.7 от Кадекса на международното частно право, тъй като няма данни за обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Обратното следва от факта на регистрацията на Д. на постоянен адрес в [населено място], област Р.. По силата на чл.93, ал.1 и ал.5 от Закона за гражданската регистрация той установява съгласие на регистрираното лице чрез него да кореспондира с органите на държавна власт и местно самоуправление поради избор за трайна принадлежност към определена общност на населението. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че Русенският окръжен съд е компетентен да разгледа отправеното искане за признаване на решение на несъдебен орган за налагане на финансова санкция по отношение на Д. Д. Г., Водим от изложеното и на основание чл. 44, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение