Решение № 646 от 23.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3686/2024 г.

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. О. З. против решение № 240 от 01.07.2024 г. по в. гр. д. № 283/2024 г. на Пазарджишки окръжен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 36 от 24.01.2024 г. по в. гр. д. № 125/2023 г. на Велинградски районен съд за признаване по отношение на нея на принадлежността от О. К. Р. и Д. К. Р. на 1/2 идеална част от собствеността на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастрална карта на [населено място], въз основа на наследяване и давностно владение. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и на основание чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на закона, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост (чл. 281, т. 3 ГПК) Аргументира касационните основания с неправилна преценка на доказателствата относно преобръщането на държането във владение и липсата на яснота относно началото на приетото давностно владение. Иска отмяна на въззивното решение. Ответниците по касационната жалба - Д. К. Р. и О. К. Р., в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали писмен отговор, в който са изложили съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендират разноски. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 3806 от 25.07.2025 г., в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса необходимо ли е да се демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо съсобственик при наличие на основание за упражняване на фактическа власт към момента на установяването й. В открито съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си представител, поддържа наведените доводи по спора и претендира разноски. Ответниците не са представлявани в заседанието, но в предоставения им от съда срок са представили писмена защита, с която поддържат становището си по спора. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Основанието, обусловило допускане на касационно обжалване, е относимо към изводите на въззивния съд, който е приел за установено, че наследодателят на ищците Д. Р. и О. Р. – техният баща К. О. Р., починал на 16.04.2021 г., и ответницата В. З. (понастоящем касатор), са наследници по закон (деца) на О. Ю. Р., починал на 12.06.2004 г., и на З. Ц. Р., починала на 27.06.2018 г. През 1964 г. последните са придобили собствеността на 1/2 идеална част от дворно място, находящо се в [населено място], [улица] - 54а, понастоящем с идентификатор *** по кадастралната карта на града. Върху това място през 1965 г., въз основа на учредено право на строеж по нотариален акт (НА) № 299 от 29.12.1965 г., те са придобили и собствеността на южната част от находящата в имота жилищна сграда – двойник (близнак). Собствеността върху процесния втори етаж от сградата К. Р. и В. З. са придобили по силата на договор за дарение, обективиран в НА № 672 от 15.03.1975 г., с дарители техните родители – О. Р. и З. Р.. Прието е за установено от показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели и на двете страни, че на този етаж от жилищната сграда до смъртта си е живял наследодателят К. Р., който от около година преди смъртта на З. Р. през 2018 г. (която е обитавала първия жилищен етаж и до смъртта си е била посещавана от дъщеря си и внучка си) е съжителствал на съпружески начала със свидетелката П. П., а ответницата В. З. не е притежавала ключ от този етаж. Дори и когато ответницата В. З. е живеела на първия жилищен етаж от жилищната сграда със своите родители и семейството си до преместването си в [населено място] (според свидетелски показания - до 2000 г.), брат ѝ К. Р. и децата му са живеели на втория жилищен етаж, а тя е посещавала този етаж само по изрична покана. Съдът е посочил още, че по делото липсват доказателства тя да е притежавала собствени вещи на този етаж, да е преспивала там на собствено основание, а не като гост, или да е извършвала каквито и да било действия, които могат да бъдат определени като проява на упражняване на правото ѝ на собственост през период от повече от 10 години преди смъртта на брат ѝ К. Р. – наследодател на ищците Д. Р. и О. Р.. Обстоятелството, че тя е била лишена от свободен достъп до втория жилищен етаж и го е посещавала рядко, само по покана на живеещите в него, е преценено от въззивния съд като ярка демонстрация, че К. Р. е считал този имот за свой. Така е обоснован изводът, че искът за собственост на 1/2 идеална част от втория жилищен етаж на жилищната сграда е основателен и доказан. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Според практиката на Върховния касационен съд, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т. е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта, е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, II г. о., решение № 73 от 03.08.2018 г. по гр. д. № 2244/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 59 от 09.09.2022 г. по гр. д. № 3785/2021 г. на ВКС, II г. о. Когато собственическото отношение се манифестира пред трети лица, но поведението на владелеца спрямо останалите съсобственици е такова, че не може да се установи със сигурност дали владее цялата вещ за себе си или упражнява законовото си право по чл. 31, ал. 1 ЗС да си служи с общата вещ, владението не може да бъде окачествено като несъмнително. Промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено. Тоест необходимите едностранни действия, които следва да бъдат обективирани от страна на държателя спрямо собственика, за да се промени държането във владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждите идеални части от правото на собственост, трябва по явен и недвусмислен начин да демонстрират намерението му да придобие имота за себе си и те да са доведени до знанието на неговия съсобственик. Не са такива действия според практиката на Върховния касационен съд самото ползване на целия имот, неговото ремонтиране и поддържане, декларирането му в данъчните служби и плащането на данъци и консумативни разноски, както и липсата на ключ от имота в другите съсобственици (решение № 211 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 481/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 37 от 26.03.2018 г. по гр. д. № 1969/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 76 от 15.06.2022 г. по гр. д. № 4761/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 59 от 09.09.2022 г. по гр. д. № 3785/2021 г. на ВКС, II г. о.). Настоящият състав възприема така дадения отговор, който трябва да намери приложение при разглеждане спора по настоящето дело. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон - чл. 69 ЗС и 79, ал. 1 ЗС. Фактическата власт върху процесния втори етаж от жилищната сграда е установената приживе от наследодателя на ищците - К. Р., въз основа на сделката (договора за дарение по НА № 672 от 15.03.1975 г.), с който той и ответницата В. З. са придобили имота заедно, и при знание и съгласие на сестра му като съсобственик, която е живяла с родителите им и със семейството си на първия етаж от сградата до преместването си в [населено място]. Тази власт не може да обоснове владение върху целия имот, тъй като начинът на установяването ѝ предполага владение и на другия съсобственик (ответницата В. З.), а не отричане на неговите права. Поради това наследодателят на ищците, като ползващ имота съсобственик, е бил владелец само на своята идеална част и държател на идеалната част на другия съсобственик – сестра му В. З., поради което в отношенията помежду им презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена. Ищците твърдят, че са придобили имота по давност чрез владение, упражнявано първоначално от баща им от 2004 г. (годината на смъртта на общия наследодател О. Р.) и продължено от тях след смъртта му през 2021 г. на основание чл. 82 ЗС. Тяхна е била тежестта да установят, че приживе наследодателят им К. Р. е извършил едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин е обективирал пред сестра си, че е превърнал държането на нейната част във владение за себе си с намерение да я свои (т. нар. „преобръщане на владението“ – interversio possessionis). С оглед на отговора на правния въпрос, обусловил допускането на касационното обжалване, е основателно оплакването в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е приел, че непритежаването от В. З. на ключ за процесния втори етаж и посещаването му от нея единствено като гост са достатъчни за извода, че К. Р. е демонстрирал пред нея намерението си да свои имота. Тези факти сами по себе си не обосновават извод, че наследодателят на ищците и брат на ответницата е манифестирал промяна в намерението си и е започнал да свои идеалната част на сестра си от процесния имот. От съвкупната преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели на двете страни – П. П., В. С., И. К., В. К. и М. П., и на писмените доказателства не се установява до 2018 г. (годината на смъртта на общия наследодател З. Р.) К. Р. да е ограничавал достъпа на ответницата до имота, нито до нея да е достигало изявление, че той се смята за единствен собственик, нито да е извършил действия, с които явно и недвусмислено да е отблъснал владението ѝ върху притежаваната от нея идеална част. Поддържането на имота единствено от съсобственика, който е обитавал процесния имот, в случая не се установява да надхвърля предвидената възможност всеки съсобственик да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение (чл. 31, ал. 1 ЗС). Евентуалните отношения между съсобствениците във връзка с направени разноски за поддържане на имота подлежат на самостоятелно уреждане. Освен това, с оглед принципа за неприкосновеност на жилището, закрепен в чл. 33, ал. 1 КРБ, е житейски оправдано лице, което не пребивава постоянно в жилището, обитавано от други, да не разполага с ключ от него. Налице са данни за промяна в намерението на К. Р. да свои частта на сестра си едва след смъртта на общия наследодател З. Р. през 2018 г., когато според свидетелите на ответницата В. З. – св. В. К. и св. М. П., тя е преустановила посещенията си в имота поради противопоставянето от страна на брат ѝ и заявяването му като собственик. Към 30.11.2022 г. обаче не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок на давностно владение за придобиване на собствеността. На тази дата В. З. е подала исковата молба с предявен иск за делба на съсобствени имоти, включващи и процесния втори етаж от жилищната сграда (1/2 идеална част от който е предмет на настоящия установителен иск), по която е образувано гр. д. № 1097/2022 г. на Велинградски РС. С предявяването на иска за делба придобивната давност е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД, приложим съгласно препращащата норма на чл. 84 ЗС. По тези съображения са неоснователни и доводите на ищците за демонстриране на намерение на техния наследодател да придобие имота за себе си и за владение, осъществявано от него, респективно от тях чрез присъединяване на владение на основание чл. 82 ЗС, в рамките на изискуемия от закона десетгодишен срок. Предвид изложеното въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната част като неправилно. Тъй като съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество, като предявеният по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК положителен установителен иск за собственост бъде отхвърлен като неоснователен. Съобразно изхода на спора обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и в частта за разноските за присъдената на ищците О. Р. и Д. Р. (понастоящем ответници по касационната жалба) сума от 906.25 лева. На основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК същите следва да заплатят на В. З. сумата от 780.49 лева, представляваща 655.49 лева разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в производството пред касационната инстанция и 125 лева разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция (неприсъдени с въззивното решение). Тази сума след превалутирането й съгласно разпоредбите на ЗВЕРБ възлиза в размер на 399.06 евро. Релевираното в отговора на касационната жалба възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от касатора възнаграждение за оказаната на същия пред касационната инстанция адвокатска защита е неоснователно. За да достигне до този извод, настоящият състав съобрази характера на висящия пред касационната инстанция правен спор (иск за собственост на недвижим имот), материалния интерес на делото (5 097.80 лева), извършените в касационната инстанция процесуални действия от упълномощения адвокат (изготвяне на касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и явяване в открито съдебно заседание) и като ориентир - предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа възнаграждение, възлизащо на 809.78 лева, т. е. над уговореното между страните (възлизащо в размер на 600 лева). По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.