Определение № 50011 от 23.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2121/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. С. Ч., като процесуален пълномощник на К. Л. К. и Г. И. К., срещу определение № 1982 от 27.07.2021 г. по в.гр.д. № 3317/2020 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, десети състав, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 527 от 27.05.2021 г. в частта за разноските, чрез присъждане на адвокатски хонорари, определени по реда на чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв), за осъщественото от адв. Ч. процесуално представителство в производствата пред първата и въззивната инстанции. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на определението по чл. 248 ГПК. Излага се, че присъдените от въззивния съд размери на дължимите адвокатски възнаграждения за безплатно представителство – както пред първата, така и пред въззивната инстанция, са занижени, произволно определени и несъответстващи на предвиденото в закона, съгласно чл. 78 ГПК във вр. чл. 36 ЗАдв и Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ). Моли се обжалваното определение да бъде отменено и в полза на процесуалния пълномощник да се присъдят още 4 899.60 лв. с ДДС, представляваща адвокатски хонорар за осъществено от адв. Ч. безплатно процесуално представителство на ищците К. и Г. К. в първоинстанционното производство, както и 1 416 лв. с ДДС, дължима на същото основание, за въззивната инстанция, съобразно защитения материален интерес по въззивната жалба на ответника. Против жалбата не е постъпил в срок писмен отговор от насрещната страна – Гаранционен фонд, [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на въззивен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Апелативен съд – София е приел, че в случая са депозирани две въззивни жалби, като частично основателна е била само тази на ответника по делото по отношение на уважените от първата инстанция искове на К. и Г. К. в частта за сумите над по 150 000 лв. до по 200 000 лв. С оглед на това е счел, че на пълномощника на ищците К. се дължи адвокатско възнаграждение съобразно посочения вече от въззивния съд в решението, чието изменение в частта за разноските се иска, материален интерес от 80 000 лв. общо за двата иска за защита по жалбата на Гаранционен фонд, като е съобразено, че първоинстанционното решение е влязло в сила за сумите от по 110 000 лв. присъдено обезщетение за неимуществени вреди за всеки един от тях. При този материален интерес въззивният съд е посочил, че е присъдил адвокатските възнаграждения по реда на чл. 38 ЗАдв съобразно НМРАВ и размерът им не следва да бъде променян. За неоснователно е намерил възражението, че те не съответстват на фактическата и правна сложност на делото и на вложените усилия от процесуалния представител на ищците за защита на интересите им в хода на процеса – такава преценка е направена от въззивния съд като е посочено, че се отчита: приключването на въззивното производство в едно съдебно заседание без събиране на доказателства, фактическата и правна сложност на делото, наличието на безспорни факти по него, както и влязлата в сила присъда, която се отразява на правната сложност. Според въззивния състав няма пречка адвокатското възнаграждение да бъде намалено до минималния размер по НМРАВ, в упражняването на което право съдът е ограничен единствено от посочения в цитираната наредба минимален размер на адвокатското възнаграждение, т.е. не може да присъди такова под минимума. Определението е неправилно. Установява се от данните по делото, че в първоинстанционното производство са представени договори за правна защита и съдействие от 15.05.2019 г., сключени между К. К., Г. К. и адв. Ч. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв за всяка инстанция. Предметът на спора в първата инстанция е за присъждане на основание чл. 558, ал. 5 КЗ във вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б „в“ КЗ на сумата от по 200 000 лв., представляваща обезщетения за претърпени от К. и Г. К. неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от смъртта на сина им И. К. К., причинена вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 11.05.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума. С решение № 4020 от 07.07.2020 г. по гр.д. № 1438/2018 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, пети състав, така предявените искове от тези ищци са уважени в цялост. Решението е било обжалвано от Гаранционен фонд в частта за присъждане на суми над 110 000 лв. до пълните предявени размери. С решение № 527 от 21.05.2021 г. по в.гр.д. № 3317/2020 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, десети състав, решението на първата инстанция е било частично потвърдено – в частта, с която исковете са били уважени в размерите им от по 110 000 лв. до по 150 000 лв., и частично отменено, като въззивната жалба на ответника е частично уважена за сумите над по 150 000 лв. до по 200 000 лв. и в тази част исковете са отхвърлени. При този изход на спора на адв. Ч. е присъдено адвокатско възнаграждение за защита по исковете на К. и Г. К. в размер на 2 736 лв. с ДДС – за производството пред Апелативен съд – София, респ. – първоинстанционното решение е отменено в частта, с която в полза на адв. Ч. е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв над сумата от 5 972.40 лв. до по 6 636 лв. с ДДС за защита по исковете на същите ищци. При така установеното от фактическа страна молбата по чл. 248 ГПК се явява основателна по следните съображения: Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и то е потвърдено в една от обжалваните си части, респ. - отменено в друга, ако някоя от страните е направила разноски, относими както към защитата по собствената си въззивна жалба (изцяло или частично уважена), така и към защитата срещу подадената от другата страна въззивна или насрещна въззивна жалба (изцяло или частично отхвърлена), то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК. Предвид изложеното и съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция – частично оставената без уважение въззивна жалба на Гаранционния фонд, по защитата срещу която адв. Ч. е осъществил процесуално представителство във въззивното производство, молбата по чл. 248 ГПК се явява основателна за сумата от 1 416 лв. с ДДС, представляваща разликата между действително дължимия, определен предвид броя на предявените искове и съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ във вр. с § 2а от ДР на НМРАВ, хонорар във въззивното производство в полза на адвоката, сключил договора за безплатно оказване на правна помощ и съдействие на материално затруднено лице, и вече присъдената му с въззивното решение сума от 2 736 лв. с ДДС. Съобразно новоприетия размер на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, на преизчисление е подлежало и присъденото на адв. Ч. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в първоинстанционното производство. Съгласно 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от НМРАВ във вр. с § 2а от ДР на НМРАВ, общо дължимото на адв. Ч. възнаграждение за производството пред Софийски градски съд е в размер на 10 872 лв. с ДДС, а не в неправилно приетия от състава на въззивния съд размер от 5 972.40 лв. Поради това, на процесуалния представител на К. и Г. К. следва да бъдат присъдени допълнително 4 899.60 лв. с ДДС. Съображенията на въззивната инстанция относно възможността съдът да намалява дължимо адвокатско възнаграждение при определени обстоятелства до предвидените в НМРАВ минимуми, без да слиза под тях, не намират приложение в конкретния случай, доколкото дължимите възнаграждения за оказаната безплатна правна помощ на материално затруднени лица при инстанционното разглеждане на спора, съобразно броя на исковете и защитения материален интерес, не надвишават тези минимуми, а напротив – неправилно са определени и присъдени в значително по-ниски от минималните размери. По тези съображения, обжалваното определение следва да бъде отменено. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение