Определение № 540 от 16.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4157/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПП”Б.” срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГО,ІІ-“В” въззивен състав, постановено на 28.01.2014г. по гр.д.№15089/2012г., с което е оставено в сила решенето на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от ПП”Б.” срещу ПП”ЗНС” иск за признаване за установено правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [улица], м.”Вилна зона С.-Д.-ІІІ част”, представляващ: УПИ ХVІ-1370 с площ от 1515кв.м., УПИ VІІ-1367 с площ от 821кв.м. и УПИ 1368 с площ от 134кв.м., както и предявеният от ПП”Б.” срещу [фирма] иск за предаване владението върху същия имот. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: когато тежестта е придружаваща, а не е conditio sine qua non към завета, то нищожността й поради противоречие със закона /чл.21, ал.2 ЗН/ влече ли пълна нищожност на завета, ако от тълкуването на цялото съдържание на завещанието може да се установи волята на завещателя за разпореждане именно в полза на конкретния заветник; следва ли да се приеме за нищожна поради противоречие със закона тежест, която създава задължение за предприемане на определени действия от страна на заветника, които биха донесли благоприятни последици за обществото и за самия него. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложениет в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. По отношение на предпоставките за допускане до касационно обжалване настоящият състав приема следното: В обжалваното решение е прието, че представеното по делото саморъчно завещание от 11.04.1996г. на Г. Н. С., което предявилата иска ПП”Б.” сочи като придобивен способ за твърдяното си право на собственост, е нищожно като противоречащо на нормата на чл.21, ал.2 ЗН и не поражда правно действие. Прието е, че завещателят Г. С. е изразил воля с оглед здравословното си състояние да направи последните си разпореждания с имотите си в С. и В., като изразената воля в частта касаеща имота в С. е както следва: “за себе си и като пълномощник на Г. Н.С. от В. завещавам целия имот с вилата на ул.”22” номер 33, С. на Б. със задължението да изпълнят сключения между мен и съседите Л. Т. и Ф. М. да им прехвърлят този имот в С., ако изпълнят задължението си по договор-в срок от три години да построят три къщи от по на етаж и половина, гараж, мазе и други сервизи в сутеренния етаж всяка в трите парцела на моя имот в [населено място], м.”В.”-имот пл.№1356, 1357, от които се отказват от дял и Г. Н. С. от В. и бившата ми съпруга С. Ч., за да го предоставя на фондация “Селска чест” в проект на учредяване и регистрация в съда”. Изложени са съображения, че завещателното разпореждане е в нарушение на чл.21, ал.2 ЗН да вменява на заветника Б. задължение за прехвърляне на собствеността на недвижимия имот в [населено място], кв.С., ул.”22” №33 на трети лица-Л. Т. и Ф. М. като изпълнение на негово облигационно задължение към същите лица по сключен с тях договор и при условие, че последните изпълнят задължението си за построяване на три сгради. Прието е, че тази клауза противоречи на залегналия в наследяването общ принцип на забрана за завещателя да ограничава заветника в правата му да ползва и да се разпорежда със завещаното имущество, както и на забраната на чл.21, ал.2 ЗН да се налага на бенефициента задължение за пазене и предаване на завещаното му имущество на трето лице. С оглед на това е прието, че завещателното разпореждане е нищожно и не поражда правно действие. Изложени са съображения, че е налице съществена разлика между извършване на завещателно разпореждане с уговорена тежест за заветника, което е допустим от правото елемент на завещателното разпореждане във вр. с чл.17 ЗН, и вменяване със завещателно разпореждане на задължение към заветника да прехвърли собствеността върху завещаното имущество на трето лице във връзка с облигационен дълг на завещателя, което е забранена от закона едностранна сделка. Според настоящия състав поставените от касатора въпроси следва да бъдат уточнени с оглед правомощието на ВКС според указанията, дадени в т.1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС както следва: Нищожно ли е поради противоречие със закона /чл.21, ал.2 ЗН/ завещателно разпореждане, което създава задължение за предприемане на определени действия от страна на заветника с цел изпълнение на поето приживе от наследодателя задължение за извършване на разпореждане с имота, предмет на завета, обвързано с волята му притежавани от него имоти да бъдат използвани за постигане на обществено полезна цел-основаване на фондация. Доколкото обаче в случая е предявен и съответно отхвърлен установителен иск за собственост срещу лице, което е прехвърлило правото на собственост върху имота преди предявяване на иска /ПП”ЗНС”/, както и срещу приобретателя на имота [фирма], то следва да се приеме, че от значение за допустимостта на решението в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу ПП”ЗНС” иск е и въпросът налице ли е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба, който въпрос е поставен на разглеждане пред ОСГК на ВКС по тълк.д.№4/2014г. Поради това настоящият състав приема, че касационно обжалване по поставените въпроси следва да бъде допуснато, след което производството по настоящето дело следва да бъде спряно до постановяване на решение по тълк.д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение