Определение № 206 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2650/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат Петя Керанова, процесуален пълномощник на Р. Г. Р., срещу определение № 503 от 14.10.2024 г. по в. гр. д. № 261/2024 г. на Бургаски апелативен съд, с което е отхвърлено искането на частната жалбоподателка по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 153 от 18.07.2024 г. по същото дело в частта за разноските. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че въззивният съд правилно е присъдил на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, но неправилно е определил размера му. Излагат се доводи, че в случая не следва да бъде съобразявано решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, тъй се касае до предоставена безплатна правна помощ на материално затруднено лице, не е налице сключен договор, по силата на който да е уговорено адвокатско възнаграждение, следователно не е налице хипотеза на нарушаване на свободата на договаряне и конкуренцията по смисъла на горепосоченото решение на СЕС. Частната жалбоподателка сочи, че следва да й бъде определено адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер, който съответства на предвиденото в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията след измененията с ДВ, бр. 88 от 4.11.2022 г. Поддържа, че апелативният съд неправилно е намалил размера на адвокатския хонорар, без да е налице възражение за прекомерност от страна на застрахователя и искане за прилагане на решение на СЕС по дело C-438/22. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът по частната жалба „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, прие следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решението по в. гр. д. № 261/2024 г. на Бургаски апелативен съд, като е съобразил изхода на спора /потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част, с която „Застрахователна компания Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Р. Г. Р. обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП над сумата от 110 000 лв. до сумата от 300 000 лв./ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА съдът е присъдил в полза на адвокат Петя Керанова сумата от 6000 лв. - възнаграждение за безплатна правна помощ във въззивното производство. Отказът на Бургаски апелативен съд да измени решението си в частта за разноските, обективиран в обжалваното определение, е мотивиран с обстоятелството, че в случая е защитен успешно материален интерес от 190 000 лв., както и с ограничения обем на извършената работа по защитата на ищеца във въззивното производство, ниската правна сложност на спора и липсата на всякакви процесуални усложнения пред въззивната инстанция. Като се е позовал на решение на СЕС по дело C-438/22 и последвалата го практика на ВКС, съдът е посочил, че при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗА не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Законосъобразен и обоснован е отказът на Бургаски апелативен съд да измени решението си в частта за разноските, като увеличи присъденото на адвокат Керанова възнаграждение от 6 000 лв. на 14 700 лв. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл. 633 ГПК, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от Д. следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Изложени са съображения, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. С оглед изложеното настоящият състав счита, че отсъства основание да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за процесуална защита във въззивното производство на ищеца въззиваем Р. Г. Р. – 6000 лв. Този размер на възнаграждението съответства на фактическата и правна сложност на делото, обусловена от единствения спорен въпрос във въззивното производство относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания вследствие ПТП, на защитавания интерес, както и на обема на осъществената работа от процесуалния представител на въззиваемия в производството пред Бургаски апелативен съд при съобразяване на проведеното едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение