Определение № 452 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 236/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. Г. Г., с адрес в [населено място], представляван от адв. Р. С., против решение № 6769 от 3 октомври 2019 г., постановено по гр.д. № 2919/2019 г. по описа на Софийския градски съд, с което се потвърждава решение № 550400 от 30 ноември 2018 г., постановено по гр.д. № 42490/2016 г., по описа на районния съд в гр. София, за отхвърляне на предявения от Г. против Е. Х. Н., с адрес в [населено място], иск по чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване несъществуването на задължение за сума в размер на 19500 лева, дължима по изпълнително дело № 544/2016 г. по описа на частния съдебен изпълнител В. П., рег.№ *** на КЧСИ, с район на действие окръжен съд Ловеч (първоначално изпълнително дело № 4441/2003 г. по описа на държавен съдебен изпълнител при районния съд София), образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 3440/1993 г. на Софийския градски съд, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Според касатора, от мотивите на обжалваното решение не личало, че съдът е разглеждал дело с предмет по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на дължимостта или недължимостта на сума, присъдена от районния съд. Сочи се, че съдът не е обвързан с правните квалификации на страните и не следва да се ограничава само с изследването на правния институт на „новацията“, а да установи дали в действителност присъдената сума се дължи в цялост, защото е възможно да са настъпили и други начини за погасяването й, в т.ч. и частично опрощаване. В тази връзка се твърди, че съставът не е обсъдил споразумението от 25.05.2010 г. между страните в цялост: в т. 1 се сочи, че до подписването на споразумението размерът на обезщетението възлиза на 19500 лева; в т. 5 страните се съгласяват кредиторът да бъде обезщетен от длъжника чрез заплащане на сума общо в размер на 10000 лева (очевидно страните са приели, че това е справедливата сума за обезщетение и това е сумата, която за в бъдеще длъжникът-касатор ще дължи на кредитора-ответник); систематичното тълкуване на т. 1, 4 и 5 води до извода, че кредиторът и длъжникът са се споразумели размерът на обезщетението да възлиза на 10000 лева и другите правоотношения, възникнали между тях, в т.ч. и по силата на съдебно решение, се прекратяват; не съществуват доказателства, че споразумението е развалено. Оспорва се изводът на въззивния съд, че дългът е разсрочен, вместо да се приеме, че сумата е намалена. Дори и да се приеме, че не е налице новация, от представените по делото доказателства било очевидно, че е налице частично опрощаване на дълга за сумата над 10000 лева, тъй като кредиторът се е отказал да я търси, и липсата на изразите „опрощава“, „отказва се“ в текста на споразумението не води до заключение, че ответницата не се е отказала от вземането си за сумата над 10000 лева. Тъй като споразумението не е развалено, то е в сила т. 5 от него, и няма пречка дължимата първоначално сума да се опрощава частично предвид делимостта на задължението. Представени били и доказателства за плащане на част от дълга, което също доказвало твърденията на касатора за недължимост на присъдената сума по начина, претендиран от ответницата. Решението било очевидно неправилно, защото съдът отхвърлил иска на изцяло формално основание – липсата на предпоставки да се приеме наличието на новация, като са игнорирани изцяло събраните в хода на делото доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос, за който се твърди че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Ответницата Е. Х. Н., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. Т., в отговор на касационната жалба излага доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по съществото на спора. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приема за правилен извода на първата инстанция, че е установено по делото, че твърденията на ищеца в исковата му молба за новиране на дълга не са относими към разглеждания случай – със споразумението от 25.05.2010 г. не е уговорено възникването на ново задължение, различно от старото по предмет или основание, а страните по него консолидират ликвидността на съществуващото задължение, при което то остава непроменено по своя предмет и по основанието за възникването му – парично задължение, за което е издаден изпълнителен лист от 30.05.2002 г. по гр.д. № 3440/1993 г. на районния съд в [населено място]. Посочва се, че в т. 3 от споразумението страните постигат съгласие да уредят отношенията си именно във връзка с вземането, за което е издаден изпълнителния лист, като разсрочат изплащането на дълга на равни месечни вноски – липсва изявена воля за новиране на задължението, респективно за погасяване на дълга по изпълнителния лист и заменянето му с нов дълг; в т. 7 се урежда, че вземанията и задълженията на страните няма да се трансформират под никаква форма и при никакви условия; не е налице изменение в основанието на вземането – то представлява обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане; с т. 4 се установява пълна идентичност между задължението по изпълнителния лист и това по споразумението. Предвид отсъствието на задължителната предпоставка – разликата между старото и новото задължение да засяга негов съществен елемент, уговорката между страните за преструктуриране на изискуемото задължение, като то бъде погасявано по нови графици, на траншове на посочени падежи, не дава основание да се възприеме наличието на намерение за обективна новация, тъй като съществуващия дълг не е погасен и няма изменение в предмета и основанието му. Изтъква се, че волята на страните за подновяване трябва да е изразена по ясен начин и не трябва да се предполага или да се извежда по пътя на тълкуване. При тези съображения е прието, че от клаузите на процесното споразумение не се установява страните да са имали намерение за новиране на задължението по изпълнителния лист – изрично волеизявление в този смисъл не е направено от коя да е от страните; ясно личи целта да се уговори ред за доброволно погасяване на задължението чрез разсрочване изплащането на дълга, което е израз на добра воля на кредитора и желание да стимулира длъжника по дълга да изпълни задължението си; целта на разсрочването в случая е да се погаси задължението на ищеца, но не чрез новиране на задължението, а чрез реалното му изпълнение. В подкрепа на този краен извод е посочена т. 10 от споразумението, в която се посочва, че „с изпълнение на задълженията, уговорени в настоящото споразумение, длъжникът се освобождава от всяко задължение, възникнало по повод и във връзка с решението на СРС по дело № 3441/1993 г. и ид № 4441/1993 г.“ – от клаузата е видно, че страните не са променили съществените елементи на задължението, а т. 5 дава възможност изпълнителното производство да се спре само след изплащане на цялата дължима сума. Допускането на касационното обжалване не се обосновава. Поставя се въпросът, уточнен от настоящия съдебен състав, за необходимостта въззивният съд да обсъди в цялост споразумение между страните, като се твърди, че е допуснато противоречие с практиката на ВКС според решение № 117 по гр.д. № 215/2012 г., ІV г.о., и решение № 536 по гр.д. № 215/2011 г., ІV г.о. В първото сочено решение ВКС отговаря на въпроса следва ли съдът да търси действителната воля на страните по договор и въз основа на какви обстоятелства тя се извежда, и приема, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво те са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането на целта на договора, какво поведение на страните кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Във второто решение ВСК поставя на преценка дали споразумение, постигнато между пострадалия при трудова злополука и работодателя, отговорен по чл. 200 КТ, съставлява пречка за предявените по делото претенции, и се заключава, че при наличието на валидно извънсъдебно споразумение пострадалият при трудова злополука работник не може да претендира чрез иск с правно основание чл. 200 КТ присъждане на обезщетения за имуществени и/или неимуществени вреди, които са предмет на споразумението; при неизпълнение на споразумението от страна на работодателя работникът може да защити правата си по предвидения в чл. 79 и сл. ЗЗД ред. Първото решение разяснява необходимостта съдът да подложи на преценка постигнато между страните споразумение при условията на чл. 20 ЗЗД. Противно на твърденията на касатора, в процесния случай съдът е постъпил именно в съответствие със сочената практика. При тълкуване на отделните уговорки в споразумението във връзка една с друга, съдът е достигнал до извода, че не се оправдава твърдението на касатора ищец за новиране на задължението, тъй като е постигната уговорка за начин на погасяване на задължението чрез доброволно разсрочено изплащане, и заключението му не е сторено в нарушение на сочената практика на ВКС. Този му извод е основан на установеното в практиката на ВКС разбиране, напълно споделяно и от настоящия съдебен състав, че обективната новация е налице при ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет. Макар да е вярно, че във второто решение се приема, че със сключването на споразумението работникът няма право да търси от работодателя имуществена и неимуществена отговорност по повод съответната трудова злополука нито по съдебен, нито по какъвто и да е друг начин, с изключение на случаите, свързани с неизпълнение на споразумението, настоящият случай не е такъв. Пречката за търсене на отговорност в разглеждания от ВКС случай произтича от ясно споразумение между сключилите го страни, поради което и касационният съд сочи, че кредиторът (освен в случаите на претенция за вреди извън обема на уговореното обезщетение или такива в резултат на ексцес) би могъл да има претенции само в случай на неизпълнение на споразумението. Предвид дадените разрешения в сочените от касатора съдебни решения, не се оправдава твърдението му за допуснато противоречие с практиката на ВКС, каквото допълнително основание единствено се поддържа в производството по допускане на касационното обжалване. Накрая, неоснователно е и твърдението, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. При обосновката на твърдението си касаторът сочи, че съдът не е отчел факта на намаляване на сумата на обезщетението от 19500 лева на 10000 лева, а навсякъде в мотивите сочи само „разсрочване“ на дълга, което предполагало (поради недоглеждане, заблуждаване или друга причина), че съдът не отчита факта на промяна на общия размер на споразумението, валидно договорен между страните. Очевидна неправилност е налице в случаите, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените съображения в случая са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено, пряко от мотивите на обжалваното решение, и без да е необходимо да се преценяват съображения на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК, включително чрез преценка на представени по делото доказателства. При този изход на касационното производство е основателно искането на ответника за присъждане на разноски за оказана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата правна защита и съдействие, които в съответствие с чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се определят на 836,25 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,