Определение № 10665 от 27.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9890/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Сдружение с нестопанска цел в обществена полза „Ти решаваш“, чрез председателя Д. П., против Определение № 3152 от 28.07.2026 г., постановено по адм. д. № 743/2026 г. по описа на Административен съд – Велико Търново. С определението е оставена без разглеждане жалбата на сдружението против решение № 313/05.06.2026 г. на Общински съвет Сухиндол, а производството по делото е прекратено на основание чл. 159, т. 4 от АПК във връзка с чл. 213 от ЗУТ. Претендира се отмяна на определението като неправилно и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – Общински съвет Сухиндол излага писмено становище за неоснователност на частната жалба и моли определението да бъде оставено в сила. Претендират се разноски за двете съдебни производства. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на оспорване пред Адм. съд – Велико Търново, по жалба на Сдружение с нестопанска цел в обществена полза „Ти решаваш“ (СНЦОП „Ти решаваш“), е решение № 313/05.06.2026 г. на Общински съвет Сухиндол, с което е одобрено частично изменение на общ устройствен план на Община Сухиндол по отношение на конкретно изброени поземлени имоти – държавна собственост, находящи се в землищата на гр. Сухиндол и с. Коевци, общ. Сухиндол, представляващи пасища, гори и храсти в земеделски земи, земеделски земи с трайни насаждения, ливади. За да прекрати производството по делото, съдът е достигнал до извод за недопустимост на подадената жалба на основанието по чл. 159, т. 4 от АПК, след като е приел, че за СНЦОП „Ти решаваш“ не е налице правен интерес, доколкото по делото не е доказано, че същото е сред лицата по чл. 127, ал. 12 и 13 от ЗУТ. Определението е правилно. Постановено е след анализ на фактите по делото и на релевантните относно допустимостта на оспорването въпроси. Изведен е правилен правен извод, който се споделя от настоящата инстанция. Пряк, личен и непосредствен правен интерес от оспорване в конкретния случай не е налице за СНЦОП „Ти решаваш“. По делото е установено, че всички изрично изброени в оспореното решение № 313/05.06.2026 г. на Общински съвет Сухиндол поземлени имоти представляват публична общинска собственост. Установено е и, че недвижим имот с идентификатор 37561.412.40 по КК и КР на с. Коевци, общ. Сухиндол, идеална част от който е собственост на СНЦОП „Ти решаваш“, не фигурира сред изброените имоти в обхвата на атакуваното решение. В тази връзка оплакването на частния жалбоподател, че влошаването на екологичните характеристики на района засяга съседния/близък имот на Сдружението, което обуславя личен, пряк и съществуващ правен интерес от оспорването не може да бъде споделен. Чл. 127, ал. 13 от ЗУТ съдържа легална дефиниция на понятието „непосредствено засегнати от предвижданията на общия устройствен план недвижими имоти" и това са имотите, за които е предвидено изграждане на обекти – публична собственост на държавата или общината, или за които се установяват ограничения на собствеността с цел защита на обществени интереси – опазване на околната среда и на човешкото здраве, опазване на земеделски, горски и защитени територии и защитени зони. Данни недвижим имот № 37561.412.40 да е засегнат в посочения смисъл не са налице, поради което и за неговият собственик не може да възникне пряк, личен и непосредствен правен интерес от оспорване на общия устройствен план по реда на чл. 127, ал. 12 от ЗУТ. За първи път с частната жалба, СНЦОП „Ти решаваш“, твърди наличие на правен интерес от процесното оспорване, в качеството му на неправителствена организация, регистрирана в обществена полза, чиито регистрирани цели са пряко свързани с опазването на околната среда. Сами по себе си тези цели не са достатъчни да обосноват активната му процесуална легитимация по отношение на оспорения ОУП, тъй като не водят до възникване на субективно право за защита на чужди субективни права. Процесуалната субституция, регламентирана в чл. 26, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, е допустима само по силата на закона, каквато законодателна уредба за актовете по ЗУТ липсва. Действително, с легалното определение за „засегната общественост“ по чл. 2, т. 5 от Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (Орхуска конвенция), ратифицирана от Република България със закон (Обн. ДВ. бр. 91/14.10.2003 г.), участието във вземането на решения и достъпът до информация и правосъдие по въпроси на околната среда са гарантирани на неправителствените организации, работещи за опазване на околната среда. От една страна, според практиката на Съда на Европейския съюз, разпоредбата чл. 9, параграф 3 от Конвенцията, на която се позовава частният жалбоподател, няма непосредствено действие съгласно правото на Съюза (Решение на Съда (голям състав) от 8 март 2011 г. по дело C-240/09). Конвенцията предоставя преценката за наличие или липса на право на съдебно оспорване на всеки субект на националния съд, като съгласно член 9, параграф 2, ал. 2 от Орхуската конвенция, определянето на достатъчния интерес и нарушението на дадено право се извършва "в съответствие с изискванията на националното право и съобразно целта за предоставяне на заинтересованата общественост на широк достъп до правосъдие". Съответно наличието на специална национална правна уредба в нормите на чл. 127, ал. 12 и ал. 13 от ЗУТ, регламентиращи правото на оспорване на ОУП от органичен кръг правни субекти, не противоречи на нормите на Конвенцията. От друга страна, Върховният административен съд константно приема в практиката си, че при преценката за наличие на правен интерес от оспорване, решаващо значение има видът на оспорения административен акт и има ли той решаващо значение в областта на екологията. В процесния случай е атакувано решение за одобряване на частично изменение на ОУП по реда на чл. 134, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУТ. В производството по одобряване изменението на ОУП решението за одобряване на изменението безспорно е крайният, завършващ акт, но актът с решаващо значение и съществени последици за околната среда, е този за екологична оценка. Същият, действително се постановява в процедурата по одобряване на ОУП, но подлежи на самостоятелен съдебен контрол пред съда. При неговото оспорване, като административен акт, издаден в приложение на екологичното национално законодателство - по реда на чл. 81 и сл. от Закона за опазване на околната среда и Наредбата за условията и реда за извършване на екологична оценка на планове и програми, е релевантен чл. 9, параграф 2 и 3 от Орхуската конвенция при преценка на правния интерес на неправителствената организация, но не и при оспорване на решение по ЗУТ с предмет одобряване изменение на ОУП. В случая частният жалбоподател сочи, че е оспорил Становище по екологична оценка № ВТ-1-1/20.01.2026 г. на Директора на РИОСВ Велико Търново пред Адм. съд -Велико Търново и по жалбата е образувано адм.д. № 128/2026 г. по описа на съда, с което е упражнил правата си, посочени по-горе. Наведеното за първи път с частната жалба оплакване, че е налице основание за спиране на административното дело по оспорване на решение № 313/05.06.2026 г. на Общински съвет Сухиндол, поради висящност на адм.д. № 128/2026 г. на Адм. съд -Велико Търново, може да бъде разгледано от първата инстанция само ако оспорването е прието за разглеждане като допустимо. Контрол по основателността му не може да бъде проведен от настоящата инстанция, тъй като предмет на настоящото производството е частната жалба срещу прекратителното определение на административния съд, поради недопустимост на оспорването. С оглед изложеното, определението, като правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на ответната страна, би следвало да се присъдят разноски. Такива са претендирани своевременно и пред двете съдебни инстанции. По адм. дело № 743/2026г. на Административен съд - Велико Търново, със становище вх. №4819 от 16.07.2026г. /лист 15 от делото, първо изречение на гърба на листа/, ответникът Община Сухиндол, чрез адв. Маречков, е претендирала присъждане на разноски, без да посочи размерът им, и депозира адвокатско пълномощно от 14.07.2026г. /лист 130/ за упълномощаване на адв. Маречков. Липсва приложен договор за правна помощ с този процесуален представител, както и доказателства за размера на договорен и реално заплатен адвокатски хонорар. До постановяване на прекратителното определение № 3152 от 28.07.2026 г., постановено по адм. д. № 743/2026 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, предмет на настоящото дело, такива доказателства не са представени. С отговорът си на частната жалба, ответникът Община Сухиндол, чрез адв. Маречков, претендира присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции /изр. последно – лист 23 от настоящото дело/. По електронен път депозира списък на разноските /лист 27/, договор за правна помощ, сключен с адв. Маречков, серия А №528 от 10.09.2026г. за изготвяне на становище и процесуално представителство по адм. дело № 743/2026г. на Административен съд Велико Търново и банково преводно нареждане за заплатени 800 евро на Адвокатско дружество – Р. и К. Маречкови с основание АД №743/2026г. /лист 28/. Видно е, че към момента на постановяване на обжалваното определение № 3152 от 28.07.2026 г., постановено по адм. д. № 743/2026 г., Община Сухиндол, макар да е претендирала своевременно присъждането на разноски, не е представила доказателства нито за естеството и размера им, нито за реалното им извършване. В случая, с отговорът си на частната жалба, представя доказателства - договор за правна помощ, сключен с адв. Маречков за изготвяне на становище и процесуално представителство по адм. дело № 743/2026г. на Административен съд Велико Търново, и платежното нареждане за заплащане на договорения адвокатски хонорар, но те са с дати по-късни от датата на постановяване на процесното прекратително определение. Доказателствата за основанието и реалното извършване на разноски по делото, следва да са съществуващи и предявени преди произнасянето на сезирания със спора съд със съответен съдебен акт. Ето защо, претендираните разноски по представения списък за сторени такива по адм. дело № 743/2026г. на Административен съд - Велико Търново, като несъществуващи по основание и неизвършени, към момента на постановяване на процесното определение, не следва да се присъждат. По отношения претенцията на ответника по частната жалба, за присъждане и на разноски, направени по настоящото дело, се установява, че списък за такива и доказателства за основанието и реалното им извършване не са представени по настоящото дело, поради което не следва да се присъждат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,