Определение № 165 от 08.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 717/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, предл. I ГПК. Образувано е по частна жалба на О. Ю. О. срещу определение № 10 017/13.01.2021 г. по в. гр. д. № 3101/2019 г. на Апелативен съд София, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 91/09.01.2020 г. по същото дело и жалбоподателят е осъден да заплати на „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД сума в размер на 1 223, 23 лв. – разноски за въззивното производство. Жалбоподателят прави оплакване за незаконосъобразност на атакуваното определение. Твърди, че искането за изменение на решението, постановено от Апелативен съд София, в частта за разноските поради твърдяна от молителя „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД очевидна фактическа грешка всъщност е следвало да бъде квалифицирано от съда по чл. 248 ГПК, а не по чл. 247 ГПК. Тъй като молбата за присъждане на разноски е депозирана извън срока, предвиден в чл. 248, ал. 1 ГПК, въззивното определение е неправилно. Моли обжалваният акт да бъде отменен. Ответникът по жалбата „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД я оспорва като неоснователна и счита, че постановеното от Апелативен съд София определение е законосъобразно. Моли то да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. Установява се по делото, че след постановяване на решение № 91/09.01.2020 г. по в. гр. д. № 3101/2019 г. и влизането му в сила /27.08.2020 г./ от „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД е подадена молба вх. № 270 477/08.10.2020 г. с искане за отстраняване на очевидна фактическа грешка. В молбата се поддържа, че в мотивите на решението си въззивният съд е формирал воля за присъждане на разноски в полза на застрахователното дружество, но в диспозитива липсва осъждане на насрещната страна да заплати разноски в размер на 1 223, 23 лв. С атакуваното в настоящото производство определение въззивният съд е уважил молбата и на основание чл. 247 ГПК е постановил определение № 10 017/13.01.2021 г., с което е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решението си и е осъдил жалбоподателя О. Ю. О. да заплати в полза на „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД разноски в размер на 1 223, 23 лв. При осъществяване на процесуалните си правомощия, разяснени с ТР № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС, проверявайки изцяло правилността на обжалваното определение, счита, че подадената частна жалба е основателна. Постановеното от Апелативен съд София определение е в отклонение от задължителните постановки на т. 8 и т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и разрешенията, дадени в соченото от жалбоподателя определение № 125/03.02.2014 г. по ч. т. д. № 4451/2013 г. на I ТО, ВКС, както и в служебно известните на състава решение № 126/24.07.2019 г. по гр. д. № 2889/2018 г. на III ГО, определение № 171/2019 г. по ч. гр. д. № 2950/2019 г., на II ГО, определение № 304/2014 г. по ч. т. д. № 3791/2013 г. на II ТО, определение № 532/2013 г. по ч. т. д. № 2732/2013 г. на II ТО. В цитираната практика, която настоящият състав напълно споделя, се приема, че произнасянето на съда по разноските всякога има характер на определение по смисъла на чл. 248 ГПК. Когато с постановеното решение не са присъдени разноски, то непълнотата следва да бъде отстранена по реда на чл. 248, ал. 1, предл. I ГПК, а не по реда на чл. 247 ГПК. Обсъждането на искането за присъждане на разноски, но непроизнасянето по него в диспозитива на решението има за последица непълнота на диспозитива. Разрешението на т. 8 от ТР № № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е изградено върху принципната позиция, че претенцията за разноски, макар и обусловена от разрешаване на повдигнатия спор, има относителна самостоятелност, тъй като отговорността за разноски не е правна последица, по отношение на която съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се произнася, само, след като бъде сезиран. Следователо, след постановяване на решението си съдът се произнася по разноските само, ако бъде сезиран надлежно и в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, което в процесната хипотеза не е налице. Молбата на „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД за допълване на решението е подадена повече от месец след влизане на решението в сила - много след изтичане на преклузивния срок, предвиден в чл. 248, ал. 1 ГПК. Ето защо, атакуваното определение на Апелативен съд София се явява постановено при липса на надлежно сезиране в отклонение от диспозитивното начало, прокламирано от чл. 6, ал. 1 ГПК, и поради това недопустимо /виж определение № 39/07.03.2019 г. по ч. гр. д. № 581/2019 г. на I ГО, определение № 146/26.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2086/2018 г. на I ГО, определение № 68/2016 г. по ч. т. д. № 823/2015 г. на II ТО, определение № 639/15.12.2020 г. по т. д. № 2245/2019 г. на I ТО, всички на ВКС и др./ Като недопустимо, същото следва да бъде обезсилено, а производството по молбата на застрахователното дружество – прекратено като ненадлежно учредено. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 2, пр. I ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС