Решение № 8093 от 16.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1288/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на А. П. Д. от гр.София, чрез адв. Койчев, срещу Решение №35138 от 27.10.2025г., постановено по адм. дело №3018/2025г. по описа на Административен съд – София град(АССГ). Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, нарушения на съществени процесуални правила и поради необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се обяви за нищожно, респ. се отмени Решение №1040-21-28 от 20.01.2025г. на ръководител ТП на НОИ – София град, с което е отхвърлена жалбата на Д. срещу разпореждане №РВ-3-21-01763995 от 04.12.2024г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО при същото поделение на НОИ. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – ръководител ТП на НОИ – София град, чрез гл. юриск. Първанов, оспорва касационната жалба, намира атакуваното съдебно решение за правилно. Претендира разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за законосъобразност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество за неоснователна. За да отхвърли жалбата на Д., първостепенният съд е приел, че органът правилно е приложил и материалния, и процесуалния закони, като е приел, че са налице предпоставките за възстановяване на получените от лицето плащания от фондовете на ДОО в периода 01.042019г. – 03.07.2020г. в размер на общо 1 461,51 лева главница, независимо че сумата е била получена добросъвестно. Настоящият касационен състав изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд. Фактическата обстановка е правилно установена, а от нея е видно, че А. Д. е сключила трудов договор с „Би привилидж 1“ООД на дата 13.03.2019г. за неопределено време на длъжност „мениджър проучване на пазари“. Д. започнала да изпълнява възложената трудова функция считано от дата 15.03.2019г., като с допълнително споразумение от 18.03.2019г. било уговорено същата да работи от „вкъщи“. Във връзка с извършена проверка на осигурителя „Би привилидж 1“ООД по разходите на ДОО, и с оглед установеното в Протокол № КВ-5-21-01440665\ 25.10.2023 г., е преценено, че не са изпълнени условията на чл.10, ал.1 от КСО и §1, ал.1, т.З и т.12 от ДР на КСО, поради което е формиран извод, че данните по чл.5, ал.4 от КСО подлежат на заличаване, тъй като са подадени неправилно, вкл. и за Д., която въпреки формално сключения трудов договор, не е имала качеството на „осигурено лице“. Прието е, че за интересуващия ни период, тя не е изпълнявала съответната дейност, поради което и липсва основание за осигуряването и по реда на КСО. С оглед на това на дружеството-осигурител са издадени задължителни предписания за заличаване на неоснователно подадените данни по чл.5, ал.4 от КСО с №ЗД-1-21-01440700/25.10.2023 г., връчени на осигурителя, с оглед на което подадените преди това за нея данни са били заличени. Д. не е участвала в развилото се производство по издаване на тези предписания(касаещо правната връзка осигурителен орган-осигурител), поради което именно в настоящото такова следва да се преценят релевантните за спора факти, но по линия на правната връзка осигурителен орган – осигурено лице. Този извод следва и независимо от факта, че ръководител ТП на НОИ – София град, при осъщественото задължително административно обжалване, не се е занимал с оплакванията на касационна жалбоподател по отношение на издадените задължителни предписания към осигурителя. Следва да се отбележи в по-общ план, че понятието „осигурително правоотношение” е доктринално, с висока степен на правна абстракция, а поради спецификата си трудно да се изгради единно понятие за осигурително правоотношение с постоянен персонален субстрат (страни на правоотношението) и с единно и неизменимо предметно съдържание. Поради това и в социалната действителност осигурителното правоотношение съществува чрез своите видове, следствие от богатото и сложно съдържание на основните конституционни права на обществено осигуряване. С оглед на последното и като изходи от субектния състав на осигурителното правоотношение са налице: осигурително правоотношение между осигурителния орган и осигурителя и осигурително правоотношение между осигурителния орган и осигуреното/ самоосигуреното лице. Посочените по-горе задължителните предписания са издадени в резултат на констатациите на контролния орган при извършената проверка, като оспорващата не е била страна в производството по издаването им, а извършването на проверка по разходите на ДОО е отделно и самостоятелно административно производство, приключило със стабилен административен акт. При тези факти ответният ръководител, а и издалият разпореждането орган са приели, че е налице хипотезата на чл. 114, ал. 2,т.2 от КСО, както и че въпреки наличието сключен трудов договор не е възникнало осигурително правоотношение и произтичащите от него права на обезщетение, защото Д. не е осъществявала трудова дейност, предвид факта, че за дружеството в периода на действия на трудовия договор не се установява извършвана търговска дейност (няма декларирани търговски обекти). Дружеството не е имало регистрирани фискални устройства и е с декларирани задължения към фонд ДОО. Същото към момента на произнасяне на органа не е обявявало и годишния си финансов отчет за 2019г. Настоящият касационен състав намира, че първостепенният съд е дал обоснован и законосъобразен отговор на застъпените от страните тези, който кореспондира със събраните пред него, а и на тези в административната преписка, доказателства. В тази връзка следва да се посочи, че правилно е прието, че въпреки тясната връзка не е налице идентитет между трудовото и осигурителното правоотношения, като всяко има собствен „живот“, а от съдържанието на легалното определение за „осигурено лице“ следва, че едно от условията, на които трябва да отговаря то, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност. Наличието на трудово правоотношение е основна предпоставка за възникване и на осигурително правоотношение, но това не е достатъчно. Законовата дефиниция за понятието "осигурено лице" е дадена в § 1, ал. 1, т. 3 от КСО, според която "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Според чл. 10, ал. 1 от КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването и. С оглед на тази правна рамка ясно е изискването на закона (КСО) лицето реално да осъществява трудова дейност, поради което и лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, не може да има качеството осигурено лице, независимо дали за него е налице подписан трудов договор, са подавани данни в НАП и дори са внасяни осигурителни вноски. Въпреки сключения трудов договор в случая не може да се приеме за установено извършването на действия по изпълнението му от страна на А. Д., тъй като и в хода на административно производство, а и при съдебното дирене, не се установи по безспорен начин, че тя в периода от сключване на договора е упражнявала посочената в него трудова функция на „мениджър проучване на пазари“, независимо от кратковременното нейно изпълнение, преди ползване на продължителния отпуск поради временна неработоспособност за периода 01.04.2019г. – 07.05.2019г., разрешен с издадения и болничен лист №Е201196919421. Изложеното е последица и от липсата съществена икономическа и финансова активност на самия работодател, касателно не само въпроса с обявяване на годишните финансови отчети за периода, но и липсват доказателства за извършвана търговска дейност в този период, липсва касов апарат, а същевременно са подавани данни за служителите с осигурителен доход близък на максималния осигурителен доход в този момент. От събраните в преписката, а и при съдебното дирене доказателства, не се установява Д. да е имала никакъв професионален опит и стаж на заеманата длъжност, вкл. и че притежава квалификация за длъжността „мениджър проучване на пазари“. Този извод не се променя дори от разрешения трудово-правен спор по представеното, влязло в сила съдебно решение №11562 от 24.10.2022г. на СРС, тъй като то установява само наличието на трудовоправна връзка между страните. Посоченият съдебен акта е задължителен по отношение съществуването на трудово правоотношение, но не е определящ при формиране изводите на административния съд за наличието или липсата на осигурително такова. В тази връзка от събраните по делото доказателства не се установяват факти на налично реално изпълнение на трудова дейност от страна на последната, при условията на пълно главно доказване, тъй като няма напрактика никаква документална следа от дейността, изразила се в извършени реални проучвания на пазари и оформяне на съответните документи от тази дейност от страна на служителя Д. за частта от периода, през която тя не е бил в отпуск поради временна неработоспособност. Т.е. тезата на лицето има твърде ниска степен на убеждаващо въздействие по отношение на доказваните от нея факти, релевантни за спора, която при това е съществено разколебана от представените от страна на органите на НОИ документи, при осъщественото насрещно доказване, което не е необходимо да е пълно. Следва само да се отбележи изложеното от лицето, по повод получаваното през периода на действие на трудовия договор възнаграждение, като за него се сочи в заявление от 01.04.2022г. до ТП на НОИ – София град, че едно момче е идвало всеки месец да и донесе вкъщи заплатата в брой и Д. се е подписвала на ведомостите. Въпреки това същия този месец тя е депозирала искова молба(по представеното съдебно решение), в която сочи, че не и са били изплатени по периоди дължимите и се трудови възнаграждения или обезщетения за времето на неработоспособността. Не се споделя от настоящия касационен състав развитата в жалбата теза за приложимост в случая на института на чл.99-106 АПК, тъй като в КСО е налице специална уредба, а освен това в случая не се възобновяват производствата по стабилните актове(разпорежданията за отпускане на паричните обезщетения по трите болнични листа), а поради представени нови документи или данни след изплащането им, които имат значение за определяне на правото, е преценено, че така изплатените обезщетения изцяло или частично подлежат на връщане. В този смисъл актовете, с които тези обезщетения от фондовете на ДОО са били отпуснати, не се отменят. Освен това сочената в касационната жалба от защитата на Д. норма на чл.54ж КСО, касае паричните обезщетения за безработица, а не паричните обезщетения за временна неработоспособност по чл.40 КСО, в каквато хипотеза сме в разглеждания казус. Или следва да се сподели изложеното от административния съдия, че при настъпването на осигурителните рискове, жалбоподателят Д. не е имал качеството на “осигурено лице“ по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО и не е отговаряла на условията, за да придобие правото на парично обезщетение при временна неработоспособност от фондовете на ДОО за процесния период. В обжалваното съдебно решение подробно са изложени мотиви по спорните обстоятелства, които касационният състав не е необходимо да преповтаря, тъй като се споделят от него, поради което и препраща към тях на основание чл.221 ал.2, изр. второ АПК. С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. По разноските. С оглед изхода, разноски са дължат на НОИ, за която страна се констатираха те да са в размер на общо 41 евро, представляващи юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.143 ал.3 АПК, във вр. с чл.37 ал.1 ЗПП и чл.25а ал.3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, тъй като е без явяване в съдебно заседание, а само са депозирани писмени бележки по делото. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,