Определение № 453 от 18.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2191/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. А. К. срещу определение на Софийски апелативен съд № 242 от 26.01.2021 г. по ч.гр.д.№ 4233/ 2020 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ определение на Софийски градски съд от 26.11.2020 г. по гр.д.№ 2925/ 2020 г. и по този начин е оставено без уважение искането на жалбоподателката, квалифицирано по чл.83 ал.2 ГПК, за освобождаване от задължението за плащане на разноски по делото. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд постановил акта си в отклонение от трайната практика на Върховния касационен съд /ВКС/, че отхвърлянето на искане по чл.83 ал.2 ГПК не може да се основава на предположение за евентуални бъдещи доходи на молителя. Не била съобразена също практиката, че при такова искане съдът следва да има предвид всички разноски, които ще бъдат дължими в производството и че за освобождаването не е необходимо молителят да няма никакви доходи, а е достатъчно да получава такива в малък размер. При установени доходи под минималната работна заплата за страната /610 лв месечно/ съдът следвало да приеме, че искането е основателно, още повече невъзможността, предвид епидемичната обстановка, да се набавят допълнително доходи от труд. Неправилно съдът акцентирал на обстоятелството, че молителката е заплатила 3 000 лв адвокатско възнаграждение. Според установената практика това нямало самостоятелно значение за основателността на искането по чл.83 ал.2 ГПК, а и възнаграждението било повече от два пъти по-ниско от предвиденото в НМРАВ. Обжалваното определение не съответствало и на практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ относно националните правила да 1 определяне на държавни такси и условията за защита на потребителя пред съд. Поради това счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол повдига правните въпроси „Обстоятелството, че молителят не страда от заболявания и е в трудоспособна възраст достатъчно ли е да обоснове извод, че може да получава по-високи доходи, с които да заплати дължимите разноски по делото?”; „Хипотетичните и евентуални бъдещи доходи, които молителят може да реализира от разпореждането с или от облигационни сделки с притежавани от него недвижими имоти или идеални части от тях основание ли е да се откаже освобождаването му от разноски?”; „Необходимо ли е да са налице кумулативно всички обстоятелства по чл.83 ал.2 от ГПК, т.е. необходимо ли е да са изпълнени едновременно следните условия: не само молителят, но и членовете на неговото семейство да са с ниски доходи, лицето да е с влошено здравословно състояние, в нетрудоспособна възраст, да не притежава имущество/ или решаващото обстоятелство е общото материално положение, т.е. реалните налични и разполагаеми средства, съпоставени с дължимата държавна такса и/или разноски по делото?"; „За наличието на предпоставките по чл.83 ал.2 от ГПК следва ли да се преценява само конкретното задължение за държавни такси и/или разноски или следва да се прецени и обстоятелството доколко молителят може да се натовари с такси и/или разноски за цялото производство по делото, включително в производството пред горестоящите съдилища?”; и „Представлява ли заплатеното адвокатско възнаграждение основание да се откажи освобождаването на молителя от заплащането на държавни такси и/или разноски по делото?”. Жалбоподателката счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Излага също доводи за постановяване на обжалвания акт в противоречие с практиката на СЕС, без да формулира конкретен правен въпрос в тази връзка. Ответната по частната жалба страна „Юробанк България“ АД не взема становище. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния Софийски градски съд гр.д.№ 2925/ 2020 г. е образувано по искова молба на „Юробанк България“ АД срещу А. К., предявени са осъдителни искове с цена общо 151 918,74 швейцарски франка. В отговор срещу исковата молба ответницата е направила искане за освобождаване от задължението за плащане на такси и разноски по делото, като е декларирала, че получава месечен доход 610 лв от свободна професия, живее на семейни начала и има дъщеря – студентка ІІІ-ти курс. Посочила е, че притежава по ½ ид.ч. от два апартамента в [населено място] /ипотекирани/ и че страда от заболяване, което налага 2 допълнителен паричен разход от по 100 лв месечно. Приложен е договор за правна помощ с адвокат Д. Ф., в който е удостоверено плащането на адвокатско възнаграждение от 3 000 лв. С определение от 26.11.2020 г. първоинстанционният съд се произнесъл по исканията на страните, като отхвърлил искането за освобождаване от разноски и не се произнесъл по искането за освобождаване от такси. Частна жалба на ищцата срещу този акт е оставена без уважение с обжалваното в настоящето производство въззивно определение. Въззивният съд посочил, че молителката е млад и здрав човек, без доказателства за налични заболявания, работещ и получаващ месечно възнаграждение в размер на 610 лева. Тя притежавала два недвижими имота в [населено място]. Молбата за освобождаване от разноски била направена бланкетно, без да било известно какви биха били дължимите разноски в производството. Имущественото й състояние позволявало заплащане на дължимите към момента разноски в размер 100 лева. Съдът посочил, че отчита и факта /при твърдяна финансова невъзможност за заплащане на разноски от 100 лева/ на заплатения изцяло авансово адвокатски хонорар в размер на 3 000 лева. С оглед тези мотиви на въззивния съд от поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси обуславя обжалвания акт единствено питането „За наличието на предпоставките по чл.83 ал.2 от ГПК следва ли да се преценява само конкретното задължение за държавни такси и/или разноски или следва да се прецени и обстоятелството доколко молителят може да се натовари с такси и/или разноски за цялото производство по делото, включително в производството пред горестоящите съдилища?”. Въпросът обаче не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като въззивният съд не се е ограничил с това да прецени доходите на молителката с вече определените задължения за разноски, а е приел, че не може да се предполага какви други разноски биха били дължими. Затова произнасянето му не е в отклонение от практиката, цитирана в изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Останалите въпроси са необуславящи. Съдът не е основал извода си за възможност на молителката да посрещне разноските по делото единствено на обстоятелството, че тя не страда от заболявания и е в трудоспособна възраст. Той е обсъдил това обстоятелство наред с имущественото й състояние, включително месечните доходи и липсата на задължения за издръжка. Също така съдът не е постановил, че хипотетичните и евентуални бъдещи доходи могат да бъдат основание да се отхвърли искане за освобождаването от разноски. Такива мотиви в акта му не се съдържат. Няма и мотиви, според които за освобождаване от задължението за плащане на разноски е необходимо не само молителят, но и членовете на неговото семейство да са с ниски доходи, лицето да е с влошено здравословно състояние, в нетрудоспособна възраст и да не притежава имущество. Подобни изводи в обжалвания акт не са правени. Няма и извод, че заплатеното адвокатско възнаграждение е самостоятелно основание да се откаже освобождаването на молителя от заплащането на разноски по делото. Фактът на платеното адвокатско възнаграждение съдът също е взел предвид като едно от комплекса обстоятелства, които обуславят крайното му решение, а не като единствено основание за вземане на това решение. Що се касае до доводите, че обжалваният акт е постановен в противоречие с практиката на СЕС, те са по естеството си твърдения за нарушения на закона, които в производството по чл.288 ГПК не могат да бъдат обсъждани. Във връзка с тези си доводи жалбоподателката не е поставила правен въпрос, по който касационната инстанция да провери налице ли е твърдяното противоречие, а формулирането на такъв въпрос /съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ е ангажимент на касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд