Определение № 328 от 03.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 312/2011 г.

Образувано е по частна жалба на И. Г. К. и Л. Н. В., и двамата от [населено място] срещу определение № 136 от 21.01.2011 г. по гр.д.№ 726/2009 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след като е прекратила производството по делото, образувано по подадени от тях въззивни жалби срещу решение № 651 от 12.11.2008 г. по гр.д.№ 537/2008 г. на Пазарджишкия окръжен съд, въззивната инстанция е оставила без уважение искането на процесуалния им представител за обезсилване на първоинстанционното решение. В частната жалба се поддържа, че определението в обжалвана му част е незаконосъобразно, поради което се иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, приема за установено следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството по делото пред въззивната инстанция е образувано по въззивни жалби срещу решение № 651 от 12.11.2008 г. по гр.д.№ 537/2008 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което по реда на чл.336 ГПК (отм.) е признато за установено по отношение на [фирма] – П. /в несъстоятелност/, Л. Н. В., И. Г. К., И. К. П. и [фирма] – П., че 76 дружествени дяла от капитала на [фирма], върху които съдия-изпълнител е насочил принудително изпълнение, не са собственост на [фирма] - длъжник по посочените изпълнителни дела. В съобразителната част на въззивното определение е посочено, че на основание влязлото в сила решение на Пловдивския апелативен съд по т.д.№ 1172/2008 г., с което е потвърдено решение № 32 от 07.05.2008 г. по т.д.№ 1372/2004 г. на Пазарджишкия окръжен съд за заличаване на [фирма] в търговския му регистър, въззивното производство по отношение на дружеството е прекратено с влязло в сила определение. Развити са съображения, че в хипотезата на чл.632, ал.4 ТЗ не настъпва приемство на евентуалните права и задължения на прекратения търговец с друг правен субект и поради това разпоредбата на чл.227 ГПК е неприложима. Според съда загубата на правосубектност на дружеството по аргумент от чл.26, ал.1 ГПК е основание да се прекрати въззивното производство, но доколкото тя е настъпила след атакуване на първоинстанционното решение, то не може да се квалифицира като недопустимо и не следва да бъде обезсилено, тъй като законодателят не е създал такова правомощие за съда извън хипотезата на чл.249 ГПК. Определението е правилно. Съжденията на въззивния съд, основани на разпоредбата на чл.248 ГПК, не могат да бъдат споделени. С нея е въведено изключение от общото правило за неоттегляемост на съдебния акт от съда, който го е постановил и е неотносима към разглеждания случай. Независимо от това крайният му извод следва да бъде споделен. Производството по делото е образувано по предявени в пасивно субективно съединение искове по чл.336 ГПК (отм.), което налага извода за множество процесуални правоотношения, развили се в процеса на противната на ищеца страна. Загубата на правосубектността без правоприемство на една от тях води до десезиране само на въззивната инстанция, тъй като качеството си на страна ТД [фирма] е загубило след постановяване на първоинстанционното решение. Като е оставил без уважение искането на настоящите жалбоподатели то да бъде обезсилено, апелативният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение