Определение № 6034 от 03.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5334/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Г. Д. Р. от гр. Угърчин, обл. Ловеч, срещу Определение № 632 от 23.04.2026 г. на Административен съд - Ловеч по административно дело № 181/2026 г. С обжалваното определение съдът отхвърля искането на жалбоподателя за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-2198574 от 18.04.2026 г., издадена от Х. И. - полицай в Районно управление – Ловеч при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Ловеч, с която спрямо него е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 1, б. „з“, подточка „бб“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно. Счита, че съдът въобще не е обсъдил доводите му за липса на обществена опасност на деянието; обективна невъзможност на автомобила да бъде поставена табела с регистрационен номер, предвид че производителят не е предвидил място за това; предприетите незабавно действия за отстраняване на нарушението, както и не отчел адекватно пряката връзка между отнемането на СУМПС и невъзможността за упражняване на трудова дейност от искателя. Описва подробно фактите по случая и сочи, че искателят не може да се придвижва между местоживеенето си в [жк] и мястото за престиране на труд в цех на сладкарници „Теа“, гр. София, [улица] друго освен с личен транспорт поради специфично работно време от 8:00 – 22:00 часа и липсата на обществен транспорти в интервалите преди и след неговото работно време. Счита, че съдът не е оценил и приложената мярка съществено нарушава принципа за съразмерност по чл. 6 АПК при доказания риск искателят да загуби работа си. Иска да се отмени обжалваното определение и да се постанови друго, с което да се спре допуснатото предварително изпълнение на мярката. Частният жалбоподател се представлява от адв. Б. Тасев от Адвокатска колегия - София. Ответникът по частната жалба - полицай в Районно управление –Ловеч при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Ловеч, не взема становище. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, че: На 18.04.2026 г. със Заповед № GPAM-2198574 полицай в Районно управление –Ловеч при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Ловеч прилага спрямо Г. Д. Р. от гр. Угърчин, обл. Ловеч, принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „з“, подточка „бб“ ЗДвП – временно отнемане СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца На 19.04.2026 г. Г. Д. Р. от гр. Угърчин, обл. Ловеч оспорва със Заповед № GPAM-2198574 от 18.04.2026 пред Административен съд - Ловеч. По жалбата е образувано административно дело № 181/2026 г. С жалбата е направено искане по чл. 166 АПК за спиране на допуснато предварително изпълнение на оспорената заповед. Искането е обосновано с липсата на вина и обществена опасност на деянието, невъзможност чрез конкретната мярка да се постигне целта на закона и непропорционално засягане на личните права и интереси на искателя повече от необходимото, както и с възможността той да загуби работата си поради невъзможност да се придвижва до мястото на престиране на труд, следователно да осигурява средства за издръжка на себе си и семейството си и трайна дестабилизация на неговия жизнен стандарт, и невъзможност да посещава семейството си, което живее в гр. Угърчин. Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспорената Заповед № GPAM-2198574 от 18.04.2026 г. с оглед на чл. 172, ал. 6 ЗДвП подлежи на предварително изпълнение по силата на закона. Когато по силата на закона се предвижда предварително изпълнение на административен акт се презумира наличието на една, повече или на всички предпоставки на чл. 60, ал. 1 АПК. Предпоставка за спиране от съда на изпълнението на цитираната заповед е наличието на противопоставим друг интерес, който по степен на важност е от категорията на изброените в цитираната разпоредба. Жалбоподателят, на когото е доказателствената тежест, не обосновава искането с нови обстоятелства и доказателства, а представените такива установяват житейски неудобства и затруднения, които ненадхвърлят обичайните неблагоприятни последици от изпълнението на мярката. Съдът прави извод, че не са налице доказателства за настъпването на значителни или трудно поправими вреди от предварително изпълнение на мярката и искателят не е обосновавал интерес, който да е непротивопоставим на обществения интерес – безопасност на движението за всички участници в него и отхвърля искането. Определението е валидно, допустимо и правилно. Изпълнението на невлязъл в сила индивидуален административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато по силата на закон, какъвто е настоящия случая предвид разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, обичайно има сериозно въздействие в правната сфера на адресатите на акта, който предварително следва да понесат задълженията или ограниченията, които се налагат с още невлязлия в сила индивидуален административен акт. Така предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт имплицитно съдържа в себе си и възможността изпълнението да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. В определени случаи, законодателят е разпоредил изрично в правна норма, че обжалването няма суспензивен ефект, освен ако съдът разпореди друго. Предпоставката, при която съдът може да спре допуснатото по закон предварително изпълнение – какъвто е настоящият случай с оглед на разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, е възможността предварителното изпълнение да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Доказателствената тежест за тази факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е на искателя. Тъй като става въпрос за изключение от принцип тълкуването на законовите предпоставки е само stricto sensu. Не са посочени конкретни значителни и трудно поправими вреди, които ще понесе искателя от предварително изпълнение на оспорената заповед. Безспорно е, че отнемането на СУМПС за един не малък период от време представлява затруднение за лице, свикнало ежедневно да се придвижва посредством автомобил, т.е. налице е факт, който ще има неблагоприятни последици за жалбоподателя. Но тези последици настъпват не от факти и обстоятелства, осъществени след издаването на акта, а в резултат на самото допуснато предварително изпълнение. С оглед на това сам по себе си фактът на невъзможността лицето да управлява автомобил в ежедневната си дейност не е релевантен за преценката на значителните или трудно поправими вреди, както правилно сочи и първоинстанционния съд. Правилно съдът е оценил представените доказателства за възможността лицето да загуби работата си. Действително не е представено доказателство, къде се намира местоработата на лицето, тъй като в представената служебна бележка е посочен адресът на управление на дружеството, но не и месторабота на искателя, и няма доказателства колко отдалечена е месторабота му от местоживеенето му. Съдът сочи, още че нормата на чл. 166 АПК изисква искането да е обосновано с нови обстоятелства, каквото данните от служебната бележка не са. Правилен и съответен на закона е изводът на съда, че искателят може да поиска от съда да спре предварително изпълнение само въз основа на нови обстоятелства, които обосновават настъпването в неговата правна сфера на значителни или трудно поправими вреди. В случая такива нито са заявени конкретно, нито са доказани, поради което искането законосъобразно е преценено като неоснователно. Правилно съдът не е обсъждал в производството по чл. 166 АПК доводите от правно естество за законосъобразността на приложената мярка и тези, които се отнасят към вида на нарушението и неговото наказание. Доводите относно липсата на вина, степен на обществена опастоност на деянието и други при извършване на нарушението са относими към производството по оспорване на наказателното постановление. Няма доказателства, че трудовата функция на искателя е пряко свързана с възможността той да управлява моторно превозно средство. Напротив твърдението и от първоначалното искане и от частната жалба е, че лицето е „управител на обект“ с работно време от 8:00 до 22:00 часа. Тази длъжност предполага уседнала трудова дейност, която се извършва именно в конкретен обект. Правилна е преценката на съда, че в представената служебна бележка няма данни къде се намира конкретния обект и не може да се прецени колко последният е отдалечен от местоживеенето на искателя. Следователно предварително изпълнение на оспорената заповед не препятства изпълнението на трудовата дейност на лицето. Неоснователен е и доводът, че няма друга възможност за придвижване на искателя от дома му в [жк] (не е доказано, предвид че има постоянен адрес в гр. Угърчин) до месторабота му с адрес на [улица] (също недоказано). Тук следва да се отчете, че въпреки продължителния работен ден на искателя, обществен транспорт в гр. София има от около 5:00 часа сутрин до около 23:30 часа вечер в интервали между 5 -15 минути, поради което придвижването му до работното му място, където и да се намира то е възможно, както преди 8:00 часа сутрин, така и след 22:00 вечер. Други конкретни нови факти и обстоятелства частният жалбоподател не сочи, поради което искането му за спиране на допуснатото предварително изпълнение на административния акт, правилно е преценено от първоинстанционния съд като неоснователно и недоказано, и съответно отхвърлено. С оглед на горното, доводите от частната жалба за неправилност на обжалваното определение са неоснователни. Определението е правилно, съответно е на закона и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 235 АПК Върховният административен съд, Седмо отделение