Определение № 2777 от 07.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1784/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 вр. ал. 1, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Г. Д., С. П. Д. и К. П. Д. срещу определение № 228 от 01.06.2026 г. по в. т. д. № 590/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав, с което е оставена без уважение молбата на частните жалбоподателки по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 55 от 20.02.2026 г. по същото дело в частта за разноските за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 1075, 25 евро с ДДС, които Делибозови са осъдени да заплатят на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“. Частните жалбоподателки поддържат, че атакуваното определение на въззивния съд е неправилно поради нарушение на закона и необоснованост. Излагат доводи, че съдът е нарушил правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като не е извършил конкретна и самостоятелна преценка на съответствието между присъдения размер на разноските за адвокатско възнаграждение, действителната фактическа и правна сложност на делото във въззивната инстанция и реално извършеното от процесуалния представител на насрещната страна. Сочат, че първоинстанционното решение е било обжалвано само в частите, с които са отхвърлени исковете им, като процесуалният представител на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ не се е явил в проведеното открито съдебно заседание, а осъществената от него защита се е изчерпвала в депозиране на отговор на въззивна жалба, отговор на частна жалба и писмено становище. Поддържат, че делото пред въззивната инстанция е с ниска правна и фактическа сложност, тъй като не са събирани и проверявани нови доказателства. Поддържат, че разноските на въззиваемия за адвокатско възнаграждение следва да бъдат намалени на основание чл. 78, ал. 5 ГПК на 500 евро с ДДС. Молят обжалваното определение на въззивния съд да бъде отменено. Ответникът по частната жалба Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирани страни в преклузивния срок за обжалване и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С решение № 55 от 20.02.2026 г. по в. т. д. № 590/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав, образувано по въззивна жалба на М. Г. Д., С. П. Д. и К. П. Д., е потвърдено решение № 51 от 18.06.2025 г. по т. д. № 174/2024 г. на Хасковски окръжен съд в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от Делибозови срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ в качеството му на представително Национално бюро - член на бюрата от системата „Зелена карта“, искове с правно основание чл. 511, ал. 1, т. 3 КЗ за присъждане на обезщетения за претърпените от всяка от тях неимуществени вреди от смъртта на П. С. Д., настъпила в резултат на ПТП, осъществило се на 06.07.2023 г., за разликата над присъдената сума от 140 000 лв. до пълния предявен размер на претенцията от 180 000 лв. по отношение на М. Д. и за разликата над присъдените суми от по 120 000 лв. до пълния предявен размер на претенциите от 160 000 лв. по отношение на С. Д. и К. Д.. С въззивното решение, като е съобразил изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдът е присъдил в полза на въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 075, 25 евро. Отчел е, че в списъка с разноските по чл. 80 ГПК въззиваемата страна е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 13 860 лв. /7086, 51 евро/ с ДДС, за заплащането на което е представено писмено доказателство, както и че в проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция /на 23.01.2026 г., съответно преди изменението на чл. 78, ал. 5 ГПК, ДВ, бр. 17/2026 г./ въззивниците са релевирали възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Апелативният съд е приел, че възражението е основателно и е изложил аргументи, че процесуалният представител на Сдружение „Национално бюро на Българските автомобилни застрахователи“ адвокат Я. е депозирала отговори на въззивната и частната жалби и писмено становище, без да се яви лично в проведеното по делото открито съдебно заседание пред Пловдивски апелативен съд. Отчел е също, че спорът пред втората инстанция е бил ограничен само до справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на всяка от ищците въззивници, а именно за завишаването му с по 40 000 лв. Изложил е съображения, че не са събирани нови доказателства, както и че не е налице промяна в обстоятелствата, обсъждани пред първоинстанционния съд. Поради гореизложеното, решаващият съд е приел, че разноските за адвокатски хонорар на въззиваемата страна следва да бъдат намалени на основание чл. 78, ал. 5 ГПК на 1075, 25 евро с ДДС. За да остави без уважение молбата по чл. 248 ГПК, подадена от М. Г. Д., С. П. Д. и К. П. Д., за изменение на въззивното решение в частта за разноските като редуцира присъдения на въззиваемия адвокатски хонорар, с атакуваното определение, въззивният съд е препратил към изложените по повод възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК мотиви във въззивното решение. Изтъкнал е, че предприетата писмена процесуална защита от пълномощника на ответника във въззивната инстанция е осъществена ефективно и в пълен обем с оглед липсата на направени доказателствени искания с въззивната жалба и представяне на нови доказателства. Обжалваното определение на въззивния съд е правилно. Съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на СЕС по дело С-438/2022, въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК /в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 17/2026 г., която е приложима към момента на уговаряне и плащане на възнаграждението на Адвокатско дружество „Х., Я. и Ц.“, упълномощено наред със съдружниците адвокат Х., адвокат Я. и адвокат Ц. да представлява ответника въззиваем в производството по делото/, праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004 г., следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размери на адвокатското възнаграждение. Както е изяснено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на искане по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в последователната практика на ВКС, формирана след постановяването на решението на СЕС по дело С-438/2022, в която се приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда; при произнасяне по възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от съда от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. С оглед изложеното настоящият състав счита, че отсъства основание на Сдружение „Национално бюро на Българските автомобилни застрахователи“ да се присъди по-ниско от определеното с решението на въззивната инстанция възнаграждение за процесуална защита в размер от 1075, 25 евро. Сторените от сдружението разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивното производство са в размер на 13 860 лв./7086, 51 евро/. При определяне на разноските за адвокатски хонорар, които следва да се присъдят на ответника за въззивното производство, като е съобразил възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, съставът на апелативния съд е изходил от изяснените по-горе критерии и е формирал извод, че на ответника се дължи сумата 2 103 лв. /1075, 25 евро/ с ДДС. Наред с обжалваемия интерес, съдът правилно е съобразил обема на осъществената работа от пълномощника на ответника адвокат Я. в защита на интересите му – подаване на отговори на въззивната и частната жалба и писмено становище, без явяване в откритото съдебно заседание пред въззивния съд. Следва да бъде изтъкнато, че в случая съдът съществено е редуцирал разноските за адвокатско възнаграждение на въззиваемия ответник по исковете /от 7086, 51 евро /13 860 лв./ на 1075, 25 евро с ДДС/, което напълно кореспондира с фактическата и правна сложност на делото, обусловена от спецификата на споровете относно справедливия по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на дължимите на ищците въззивници обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния баща и съпруг, загинал при ПТП, и липсата на представени нови доказателства във въззивното производство. По изложените съображения определението на Пловдивски апелативен съд като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение