Определение № 1626 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 932/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3 вр. 396, ал.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Саура“ ООД против определение №472/19.11.2025 г., поправено с определение № 94/02.03.2026 г., постановени по гр.д.№ 621/2025 г. от състав на Апелативен съд – П.. Ответникът по частната жалба я оспорва, с писмен отговор. С обжалваното определение, състав на АС – Пловдив е отменил определение на окръжен съд, като е допуснал обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.50 ЗЗД, чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти, собственост на бъдещия ответник. Съдът е приел, че молителят е пострадал от вещ, собственост на ответника и с бъдещия иск ще се иска осъждане на същия да заплати определена парична сума, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - претенция по реда на ЗЗД. Посочено е, че действително процесният инцидент представлява трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО и това обстоятелство е признато с разпореждане № 34/17.07.2025 г. (л. 10 – 11 от делото на ОС) и е прието, че при това положение Б. би могъл да търси репариране на причинените вреди и с иск по чл. 200 от КТ против своя работодател („С.“ ООД, ЕИК 13[ЕИК]). Но единствено пострадалият може да реши какъв път на защита да предпочете, съобразно преценката на своите интереси. Възможността да предяви иск по реда на чл. 200 от КТ не изключва изначално възможността да реализира своите права и по друг ред. Това са различни правни средства за защита в съотношение на алтернативност. Няма законова пречка да бъде избрана една от двете възможности. След като е решил да води иск по реда на ЗЗД, очевидно пострадалият е извършил концентрация на своя избор и това не прави недопустим така заявеният иск. Съдът е приел, че съгласно чл. 50, изречение първо от ЗЗД, за вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Но няма законова пречка да бъде търсена отговорност само от едно от двете лица. В случая собственик е „Саура“ ООД, ЕИК[ЕИК], според нотариален акт № 152, том І, рег. № 1639, нот. дело № 140/2018 г. на нотариус А. И., рег. № 423 (л. 44 – 55 от делото на ОС), а лице, под чийто надзор е процесната вещ е „С.“ ООД, ЕИК[ЕИК], според договор за аренда от 30.11.2023 г. (л. 56 – 67 от делото на ОС). Съдът е направил извод, че молителят е избрал да търси отговорност само от собственика и това не прави неговата претенция недопустима на това основание. Налице е обезпечителна нужда: предявен е паричен иск за значителна сума, ответникът притежава само посочените в молбата недвижими имоти, поради което без обезпечението за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението. С частната касационна жалба е представен препис от искова молба, от която е видно, че на 06.08.2025 г., Х. С. Б. е предявил иск с правно основание чл.200 КТ за сумата от 70 000 лева против „С.“ ООД, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като обстоятелствата, на които основава иска си са същите, на които е основал и молбата за допускане на обезпечение на бъдещ иск против „Саура“ ООД, предмет на настоящото производство. В изложението на касационните основания се сочат правни въпроси, като от тях и от съдържанието на частната касационна жалба следва да се изведе поставения въпрос, относно основателността на молба за обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.45 и сл. ЗЗД при предявен иск с правно основание чл.200 КТ за обезщетяване на едни и същи неимуществени вреди. По отговора на правния въпрос, състава на ВКС приема следното. Признаването на злополуката за трудова не задължава пострадалото лице да претендира обезщетение за претърпените вреди от работодателя, като негова възможност е да търси обезщетението от трето лице, извън работодателя, ако са налице твърдения за основания за това, например вреди от вещ по чл.50 ЗЗД. При всички случаи обаче, едни и същи вреди не подлежат на обезщетяване повече от един път, от различни субекти. В случаите, в които пострадалия е избрал да защити правата си, като претендира обезщетение за вреди от работодателя си по реда на чл.200 КТ, той може да иска допускане на обезпечение на този иск /бъдещ или предявен/. В този случай, за него липсва обезпечителна нужда да иска допускане на обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.45 и сл. /вт.ч. и чл.50 ЗЗД/ за обезпечаване на обезщетение за същите вреди. В настоящия случай, предвид представените доказателства за предявен против работодателя иск с правно основание чл.200 КТ за същите вреди, за обезпечаването на обезщетение по които се иска и с молбата за обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.50 ЗЗД, за молителя не съществува обезпечителна нужда към настоящия момент. Пред АС – Пловдив не са били представени доказателства за предявения иск с правно основание чл.200 КТ и затова съдът е направил извода, че молителят е избрал да търси отговорност само от собственика по реда на чл.50 ЗЗД и това не прави неговата претенция недопустима на това основание. В случая, пред ВКС са представени доказателства за противното, че молителят е избрал да защити своите права не против ответника по молбата за обезпечение на бъдещ иск, а против работодателя, по реда на чл.200 КТ, поради което за него липсва обезпечителна нужда в производството по обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.50 ЗЗД. Предвид изложеното, молбата е неоснователна, и след допускане на касационното обжалване, определението на АС – Пловдив следва да се отмени, като молбата се остави без уважение. Водим от горното, състав на ВКС