Определение № 413 от 16.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1719/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1 във връзка с ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на пълномощника на Б. А. А. от [населено място] срещу определение №4627/27.02.2015 г. постановено по ч.гр.д. № 19324/14на СГС,ТК, с което е оставена без разглеждане частната жалба на същия срещу разпореждане за незабавно изпълнение инкорпорирано в заповед за изпълнение на парично задължение изд. на 17.02.2014 г.. по ч.гр.д. №34103/13 на РС-СРС в полза на И. АД. Ответникът по частната жалба И. АД изразява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съдът се е позовал на обстоятелството, че заповедта за изпълнение на парично задължение е издадена с разпореждане на въззивния съд след отмяна по реда на обжалване по чл.413 ал.2 ГПК на разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение от страна на съда по заповедното производство. Ето защо, според решаващия въззивен състав, в този случай частната жалба по чл.419 ал.2 ГПК срещу самото разпореждане за незабавно изпълнение е недопустима, доколкото наличието на предпоставките за това са били вече предмет на преценка и окончателно решаване в производството по чл.413 ал.2 ГПК при обжалване на разпореждането, с което е било отхвърлено заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. Настоящият състав на ВКС,Второ т.о. счита обжалваното определение за правилно: Разпореждането за незабавно изпълнение в случая е част от произнасянето на въззивния съд по реда на обжалване по чл.413 ал.2 ГПК на разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение от страна на съда по заповедното производство. Следователно, редът за защита на длъжника е бил срещу последиците на самото определение по чл.413 ал.2 ГПК, а не чрез частна жалба по чл.419 ал.2 ГПК срещу издадената от първоинстанционния съд, вследствие на същото разпореждане, заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ. В случая, издаването на заповедта не представлява самостоятелен съдебен акт със свои правни последици, а техническо действие основано на произнасянето с определение на въззивния съд по реда на обжалване на отказа за това по реда на чл.413 ал.2 ГПК, т.е. липсва въобще предмет/ самостоятелен съдебен акт/ на частната жалба по чл.419 ал.2 ГПК. От изложеното следва, че обжалваното определение, с което последната е оставена без разглеждане се явява законосъобразно като краен резултат и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение като прецени правилността на обжалваното определение