Определение № 3161 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 621/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано по частна жалба на адв. М. Т. Т., пълномощник на М. С. Ц., починал в хода на производството, продължило с участие на наследника му по закон Ц. С. Ц., срещу Определение № 689 от 21.11.2024 г. по в. гр. д. № 220/2024 г. по описа на Апелативен съд – [населено място], с което е оставена без уважение молбата му за изменение на Решение № 140 от 25.09.2024 г. по в. гр. д. № 220/2024 г. на Апелативен съд – [населено място] в частта за определеното му по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд необосновано е присъдил размер на адвокатското възнаграждение, под минимума по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г., възлизащ в случая на 3 779, 33 лева, като не е изложил мотиви защо счита, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Ответната по частната жалба страна С. П. К. не е подал писмен отговор. Върховния касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното. Частната жалба е постъпила в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че във въззивното производство адв. М. Т. Т. е осъществявал безплатно процесуалното представителство на ответниците Д. С. А. и М. С. Ц. (починали в хода на производството, продължило с участие на наследника им по закон Ц. С. Ц.). Посочил е, че предмет на делото, което не се отличавало с правна или фактическа сложност, е един иск с цена от 20 000 евро. Допълнил е, че производството пред въззивния съд се е развило в едно открито съдебно заседание, в което нови доказателства не са събирани, а защитната теза на ответниците е идентична с тази пред първата инстанция. Адвокат Т. подал един отговор на въззивната жалба и участвал в едно открито съдебно заседание. При тези мотиви присъдената с въззивното решение сума от 1600 лв. за безплатно оказана от него правна помощ на ответниците по чл. 38, ал. 2 ЗА е счетена за съобразена с обема на свършената от адвоката работа и сложността на делото. Настоящият състав на ВКС намира частната жалба за неоснователна. Неоснователни са доводите, изложени в частната жалба на адвокат М. Т., че следва да му бъде определено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, което съответства на минималните размери по Наредба № 1/2004 година. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС, вр. член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на възнаграждението на особения представител. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след решението на СЕС и намерила израз в Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., ІІ ТО, Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I ТО, Определение № 1493 от 5.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 898/2024 г., II ТО, Определение № 3217 от 2.12.2024 г. по ч. т. д. № 1323/2024 г, ІІ ТО, Определение № 1942 от 16.04.2025 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4545/2024 г., III ГО, Определение № 1850 от 12.04.2025 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4027/2024 г., III ГО, и др., която напълно се споделя от настоящия състав. Що се отнася до дължимото адвокатско възнаграждение за въззивното производство, то следва да бъде споделен изводът на въззивния съд, че присъденият с решението адвокатски хонорар от 1 600 лв. кореспондира на защитавания интерес, фактическата и правна сложност на делото, обусловена от липсата на спор между страните по фактите и спорния въпрос във въззивното производство какъв е характерът на уговорката в чл. 3.1 от предварителния договор, предвиждаща право на купувача при неизпълнение от продавачите (на задължението да се снабдят с необходимите документи и да сключат в срок договора за продажба) да иска връщане на двойния размер на платената авансово сума, част от продажната цената, както и на обема на осъществената работа от процесуалния представител на въззиваемата страна в производството пред Апелативен съд – [населено място] при съобразяване на проведеното едно открито съдебно заседание, в което не са приети доказателства. По изложените съображения атакуваното определение на въззивния съд, постановено по искане по чл. 248 ГПК, е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,