Решение № 1300 от 05.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5748/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Долна Баня, област София, представлявана от кмета на Общината, чрез пълномощник, адв. Саздов против решение № 271/26.02.2025 г., постановено по адм. дело № 1309/2023г. по описа на Административен съд – София област, в частта, с която общината е била осъдена да заплати на К. К. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000,00 лева, претърпени вследствие на незаконосъобразно бездействие по предоставяне на социалната услуга – Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства – [населено място], във връзка с изчезването на 21.05.2022г. на П. И. К. от центъра за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства – [населено място], ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от 21.05.2022г. до окончателното погасяване на задължението. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, довела и до нарушение на материалноправните разпоредби. Посочва се, че съдът на първо място неправилно е кредитирал част от доказателствата, събрани по делото за сметка на друга част, при което макар общо да е установил правилно фактическата обстановка по делото, въз основа на нея е направил неправилни правни изводи, поради и което неправилно е уважил исковата претенция. Моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. Направено е искане за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна – К. К. М., чрез процесуален представител, адвокат, оспорва касационната жалба с писмено становище и в съдебно заседание. Счита я за неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение. Представен е списък с направените разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че жалбата е допустима, но по същество е неоснователна. Приет е за обоснован извода на съда, че са налице предпоставките по ЗОДОВ за уважаване на исковата претенция в съответния размер. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Производството пред административния съд е с правно основани чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и е образувано по искова молба, подадена от К. К. М. в лично качество и в качеството й на настойник на П. И. К. – брат на ищцата против Община Долна баня, област София за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 30 000 лева, изразяващи се в преживени от лицето стрес, тревоги, болка, страдания и страх от неизвестността дали П. И. К. е жив или мъртъв, претърпени вследствие незаконосъобразни действия и бездействия по предоставяне на социалната услуга от резидентен тип в Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства, довели до изчезването на 21.05.2022г. на П. И. К. - брат на К. К. М., от Центъра за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства - [населено място]. С исковата молба е предявена и претенция за присъждане на законната лихва от 21.05.2022г. до окончателното погасяване на задължението. Претендира се заплащане на сторените деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Административният съд е направил задълбочен и подробен анализ на фактическата обстановка по делото, от която е установил, че К. К. М. е сестра на П. И. К., по отношение на който с решение № 571/18.10.2007г. по гр. дело № 739/2007г. на Пазарджишкия окръжен съд е било постановено поставяне под пълно запрещение. Съдът е възприел удостоверение № 394/14.04.2021г. на Органа по настойничество и попечителство при община Велинград, от което счел за установено, че на основание решение № 1723/30.10.2015г. и решение № 1530/09.10.2020г. К. К. М. е настойник на П. К.. Установено по делото било и това, че предоставянето на спорната социална услуга по отношение на поставения под запрещение била инициирана със Становище вх. № 1302-24-823/03.10.2016г. до директора на дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Велинград от страна на К. М., в качеството й именно на настойник на К. с изразено мнение, че брат й има нужда да бъде настанен в специализиран център за хора с психични разстройства, където да получи нужните специализирани грижи и добра атмосфера. Не се спори между страните по делото относно възприетото от съдебния състав обстоятелство, че със заповед № 1032-РД01-0035/14.10.2016г. на директора на дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Велинград П. К. е бил настанен временно в Центъра за настаняване от семеен тип за възрастни хора с психични разстройства - [населено място] по реда установен към онзи момент в Закона за социалното подпомагане. По същия нормативноустановен ред с решение № 198 от 12.12.2016г. на Ихтиманския районен съд по гр. дело № 804/2016г. П. К. е бил настанен в Центъра за срок от три години. Липсва спор и относно обстоятелството, че със следващо решение № 3 от 07.01.2020г. по гр. дело № 1218/2019г., постановено при действието на същите материалноправни норми лицето е било настанено за още три години в Центъра. Не се спори по делото, че пред първостепенния съд е било установено и това, че между община Долна баня, в качеството й на доставчик на услугата - Център за настаняване от семеен тип за възрастни хора с психични разстройства, наричана Изпълнител на услугата, и П. И. К., чрез законния му представител К. К. М., наричан потребител, е бил сключен Договор № 004/16-1 от 05.10.2016г., съгласно който Изпълнителят предоставял на Потребителя правото да ползва социалната услуга, предмет на договора - Център за настаняване от семеен тип за възрастни хора с психични разстройства, ведно с всички включени в нея дейности и програми от грижи, които са подходящи за задоволяване на индивидуалните му потребности. Не е спорно обстоятелството, че съгласно чл. 7 от същия договор предмет на вменените на изпълнителя задължения било предоставянето на договорената социална услуга в съответствие със стандартите за предоставяне на социални услуги, съдържащи се в законовите и подзаконови нормативни актове на Република България, както и в съответствие с личните потребности на Потребителя и добрите практики в областта на социалните услуги. Установено било и това, че според чл.17 от същия договор, потребителят имал право да ползва социалната услуга ЦНСТВХПР по начин, който не накърнява правата, достойнството и интересите му и е в унисон с неговите потребности, лични предпочитания и желания. Установено е по делото и също не се спори за това, че ищцата е попълнила декларация от 10.09.2019г., която подала до директора на Центъра и с нея поискала продължаване срока на сключения договор за настаняването на брат й, сочейки, че за времето, през което той е настанен в Центъра са настъпили положителни промени в здравословното и социално му състояние, че получава нужните грижи от целия персонал, за да бъде здрав, като самият той споделял с нея, че се чувства добре на това място, вследствие на която декларация между община Долна баня, като доставчик на социалната услуга ЦНСТВХПР, и К., чрез ищцата К. М., като Потребител, е бил сключен и анекс от 23.01.2020г. към договора, съгласно който срокът му е продължен с още три години, който е неразделна част от договора. Не се спори и е възприето за установено от страна на първостепенният съд и фактът, че на 21.05.2022г. на П. И. К. - брат на К. К. М. е напуснал доброволно Центъра за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства - [населено място] заедно с друг пребиваващ в същия център – Е. Д., като първият не е установен и към настоящия момент. Според ищцата допуснатото нерегламентирано напускане на Центъра от страна на П. К. се дължи на противоправни, несъобразени с нормативните правила и установените с договора задължения действия и бездействия на служителите на същото заведение, довели до изчезването на настанения. По-конкретно тези действия и бездействия, описани комплексно се сочат като неосигуряване на 24 - часова грижа за брата на ищцата, оставянето му без надзор предвид състоянието му на [заличен текст], неосигуряване на заграждение на част от дворното място на Центъра, граничещо с близката гориста местност, откъдето според видеозаписи той е напуснал Центъра. Горните обстоятелства се обобщават като неизпълнение на задължението за опазване живота и здравето на П. К., като се подчертава, че процесното напускане на Центъра е второ по ред за него в рамките на сравнително кратък период от време, както и че след първото не са взети необходимите мерки, за да не се повтори. Като допълнителен аргумент за твърдяното противоправно бездействие довело до напускането му бива обяснено това, че К. е бил тормозен от друго настанено в Центъра лице, за което служителите са знаели, но не са предприели никакви мерки. На трето място бива наведен от страна на ищцата и довод за неизпълнение от страна на служителите на ответника на задължението им да предприемат всички необходими, предвидени в приложимите правила, мерки за намирането на изчезналия П. К.. В тази връзка ищцата сочи липсата на психиатър в Центъра, който непосредствено след изчезването да проведе специализирани разговори с останалите настанени за събиране на информация, както и незагриженост и бездействие от страна на директора на Центъра в организирането на действията по издирване. По делото е установен и не се оспорва пропускателния режим до настанените, както и охранителните мерки, като не се спори, че на входа на Центъра е налична портална бариера и караулка с невъоръжена физическа охрана. В самата сграда на Центъра е установена липсата на физическа охрана. За сметка на това, социалните работници и санитарите са с установени задължения да следят за спазване на реда. Установено като инсталирано е било видеонаблюдение в сградата и двора на Центъра. Физическата охрана била длъжна да възпрепятства опитите за излизане на настанените потребители извън огражденията на Центъра. Установено е било наличието на прекъсване на телената ограда на центъра към момента на напускане на същия от страна на изчезналото лице, като след инцидента с писмо изх. № 47/27.05.2022г., директора на Центъра е поискал от кмета на общината съдействие относно установени разкъсвания на оградата и възстановяване на нейната цялост. Страните не спорят относно здравословното и психическо състояние на лицето, което бива диагностицирано като [заличен текст], като от събраните по делото индивидуални планове за подкрепа и по- конкретно от този от 06.04.2022г., раздел „Лична информация“, съдът е установил, че лицето е било с [заличен текст]. От същия план като дългосрочната цел на страните съдът установил „Осигуряване на среда, гарантираща живота и нормалното му психическо и физическо развитие“, както и „Осигуряване на безопасна среда на живот“. От представената по делото оценка на потребностите към по-ранна дата – 19.10.2016г.в т. 12 от същата съдът е възприел за установено това, че при оценка на риска е преценена от страна на доставчика на услугата необходимостта настаненият„да не напуска района на ЦНСТ – да не се загуби“. По делото, във връзка с реакциите на представителите на центъра, неговото ръководство и община Долна баня в качеството на доставчик на социалната услуга са събрани писмени и гласни доказателства, удостоверяващи действията на доставчика след самото напускане на центъра. Установено е, че за напускането е получен сигнал от местен пастир на 21.05.2022г. Незабавно е бил уведомен директорът на Центъра, който е разпоредил събиране на целия наличен персонал с цел издирване на лицето. За случаят е проведен разговор за съдействие с телефон 112, информиран е бил кмета на община Долна баня и на директора на дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Ихтиман. Всички са пристигнали намясто и са започнали обхождане на района около центъра в посоката, накъдето П. К. е забелязан да се запътва. Малко по-късно са се включили представители на полицията, на които незабавно е предоставена цялата налична информация. Търсенето е продължило под тяхно ръководство до късно през нощта на 21.05.2022г. и е било подновено рано сутринта на другия ден, като са използвани и специално обучени за целта кучета. Вечерта на 21.05.2022г., е била уведомена К. М.. В издирването на П. са се включили всички служители на Центъра, много доброволци от общинската администрация и населеното място. Търсенето на лицето е продължило повече от две седмици, включително и с хеликоптер, заплатен от ищцата и координиран от страна на полицията. Не е спорно и това, че П. К. не е установен и към настоящия момент. За изясняване на обстоятелствата, свързани с преживените болки и страдания пред първоинстанционния съд са били събрани гласни доказателствени средства – показанията на В. Ц. К. и Н. С. К., които свидетелстват за отношенията на обич и привързаност между М. и нейния брат. Не е спорно и това, че бидейки единствен негов жив роднина ищцата е изпитвала морален ангажимент към К.. Установено е от посочените доказателства, че изчезването на П. К. е породило у сестра му стрес с изключително висок първоначален интензитет. Показанията на свидетелите я сочат като обезумяла, изключително разтревожена, често плачеща, чувстваща се безпомощно, „била смазана“. Според същите показания с течение на времето случилото се е променило значително поведението и възприятията на М., която се затворила в себе си, не искала да говори с никой, страхувала се, притеснявала се, постоянно живеела в кошмар заради несигурността, къде се намира брат й и дали е жив или мъртъв, прибягнала е нееднократно до ирационални начини, за да разбере дали брат й е жив /гадатели, екстрасенси и т.н./, опасявала се, че брат й може да е „продаден за органи“, което засилвало ужаса й. Съдът е приел за установено и това, че негативните емоции са изпитвани в продължителен период от време, като е взел предвид и периода от подаване на исковата молба до даване ход на устните състезания по делото на 26.11.2024г., отчитайки и продължаващата неизвестност и страдания от нея, в която и занапред ще живее ищцата. Въз основа на установеното, от правна страна съдът приел, че в случая ищцата със сигурност е изпитала душевни страдания, които се намират в пряка причинноследствена връзка с неправомерното поведение на доставчика на социалната услуга от резидентен тип. Последното е обяснено, като неизпълнение на задължението на доставчика да предостави на потребителя социалната услуга в съответствие със стандартите за предоставяне на социални услуги, съдържащи се в законовите и подзаконови нормативни актове на Република България, както и в съответствие с личните потребности на потребителя и добрите практики в областта на социалните услуги, което заключение е изведено от доказаното настъпване на вредоносния резултат – нерегламентираното напускане на Центъра от страна на К. и безследното му изчезване. Според съдебния състав дължимите от служителите на Центъра грижи за опазване живота и здравето на П. е следвало да бъдат в насока същият да не го напусне сам [заличен текст], според първостепенния съд са дефинирали нуждата от непрекъснати и специални грижи и наблюдение и са представлявали доказателство за високото ниво на опасност за здравето и живота на П. в случай, че той се окаже сам извън сградата и територията на Центъра. Според възприетото, този факт съставлява неизпълнение на основното задължение на ответника да осигури безопасно за живота и здравето на потребителя предоставяне на социалната услуга. Особено показателно според съдебния състав, в разглеждания случай било обстоятелството, че напускането на П. не е било констатирано от санитарите, които са били на работа към момента, макар да са са били длъжни без прекъсване да се грижат и наблюдават потребителя. При така достигнатите изводи Съдът е счел, че претърпените вреди, изразили се в стрес, болка от загубата на изключително близък човек, страдания, тревоги, продължителността им във времето, включително и занапред, интензитетът и характерът им, биха били справедливо обезщетени със сумата от 25 000 лева. За да постанови горния резултат, административният съд се е позовал на действащата нормативна уредба към датата на констатираното изчезване - § 1, т. 18 от Допълнителните разпоредби на ЗСУ, според който "Качество на социалните услуги" е съвкупност от характеристики на социалните услуги, които удовлетворяват потребностите на лицата, които ги ползват, и водят до превенция и/или преодоляване на социалното изключване, реализиране на права и подобряване качеството на живот; чл. 109, ал. 1 от ЗСУ, според който социалните услуги се предоставят в съответствие с Наредба за качеството на социалните услуги, с която се уреждат стандартите за качество на социалните услуги, критерии за изпълнението им, методите за извършване на мониторинг на качеството на социалните услуги и редът за извършване на контрол, мониторинг и оценка на качеството и ефективността на социалните услуги; чл. 110, ал. 1 от ЗСУ, според който стандартите за качество на социалните услуги, определени в Наредбата за качеството на социалните услуги, са задължителни за всички доставчици на социални услуги, както и чл. 111, ал. 1 от с. з., който урежда, че отговорността за спазването на стандартите за качество, определени в Наредбата за качеството на социалните услуги, за социалните услуги, които се финансират от държавния и/или общинския бюджет, е на кмета на общината, на лицата, които управляват, и на служителите, които осъществяват дейността по предоставяне на услугите. Отнесена към случая е била и разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от Наредбата за качеството на социалните услуги, според която социалната услуга „Резидентна грижа“ се предоставя съгласно стандартите за качество и критериите за тяхното изпълнение, определени в приложение № 10, приложение № 11, приложение № 12, приложение № 13 и приложение № 14. В Приложение № 12 към чл. 11, ал. 1 от наредбата са формулирани „Стандарти и критерии за качество на специализирана социална услуга „Резидентна грижа за пълнолетни лица с психични разстройства“. Решението е неправилно. За да бъде разгледан искът за обезщетение за вреди по реда на ЗОДОВ, той следва да бъде основан на твърдения за вреди /имуществени - загуби или пропуснати ползи и/или неимуществени вреди – болки страдания, негативни емоции, увреждане на здравето и др./, причинени в хипотезата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице незаконосъобразен акт, действие или бездействие, притежаващо административен характер и реално причинена вреда, произтичаща от него в условията на налична между двата елемента пряка причинна връзка. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно теорията и съдебната практика, "пряка и непосредствена" е тази вреда, която следва закономерно от твърдяната незаконосъобразна административна дейност, по силата на безусловно необходимата причинно – следствена връзка, която съществува между тях. Пряка последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения. Под преки вреди следва да се разбират само тези, които са типична, естественонастъпваща и неизбежна последица от вредоносния резултат. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т. е. да са настъпили по време и място, следващо противоправната дейност. Според настоящия съдебен състав неправилен е изводът на съда, че в случая ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил наличието на всички законови предпоставки по ЗОДОВ що се отнася до разглежданата искова претенция – незаконосъобразни действия и бездействия на дл. лица по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. Безспорно е по делото обстоятелството, че братът на ищцата преди изчезването си е бил получател на социална услуга от резидентен тип, в качеството му на пълнолетно лице, поставено под пълно запрещение. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал.1, т.т.1-3 от Закона за социалните услуги, те представляват дейности за подкрепа на лицата за: 1. превенция и/или преодоляване на социалното изключване; 2. реализиране на права; 3. подобряване качеството на живот. Според ал.3 на същата норма Социалните услуги не са услуги по смисъла на търговския закон. Самото уточнение не е напразно нито излишно, то идва да посочи, че същите стоят извън административната дейност, но и не представляват търговска дейност. Ако бе безспорно обстоятелството, че предоставянето на тези услуги представлява административна дейност, то изобщо не би било необходимо уточнението, че същите не представляват форма на търговска такава. В подкрепа на това разбиране е и обстоятелството, че съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 ЗСУ социалните услуги се предоставят съобразно желанието и личния избор на лицата. Т.е. липсва елемент на властнически подход и упражняване на правомощия от позицията на властническо изявление. Напротив, според разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗСУ Социални услуги се ползват задължително, само по разпореждане на съда и само в случаите, определени в закон. Според ал.2 на цитираната норма не се допуска задължително ползване на социални услуги за резидентна грижа от пълнолетни лица. Именно такава услуга е ползвало изчезналото лице и видно от събраните по делото доказателства ползването й е било доброволно след влизане в сила на ЗСУ на 01.07.2020г. Доказателство за липсата на административен характер в дейността по задължителното ползване на такива услуги е и обстоятелството, че определилите услугата съдебни актове са в компетентността на общите съдилища – районен и окръжен съд, а не на административните такива, като в посочените производства изобщо липсва страна, която да е източник или проводник на държавна или местна административна власт. Присъствието на последните е на ниво „заявяване“, респ. „получаване“ на подобни услуги от лица с установена необходимост. В този смисъл Общините, каквато е и ответникът в настоящото производство изобщо не попада сред органите, разполагащи с властнически функции по ЗСУ. Такъв сред местните органи и дл. лица, попадащи в обхвата на отговорността на общините по чл.1, ал.1 ЗОДОВ е единствено кметът на съответната община. Правомощията на последният в разглежданата сфера са пряко и лимитативно изброени в чл.12, ал.2 ЗСУ. Сред тях единствено отговорността му за спазване на стандартите за качество на социалните услуги на територията на общината, които се финансират със средства от държавния и общинския бюджет, предвидена в чл.25, ал.2, т.6 ЗСУ се явява семантично близка до обстоятелствата по спорния казус. От семантическото и граматическо тълкуване на тази разпоредба става ясно, че се касае за методически надзор, посредством възлагане на проверки и даване на нареждания за отстраняване на констатирани пропуски. При преглед на обстоятелствената част на исковата молба подобни упреци и твърдения, насочени пряко към кмета на Община Долна баня липсват. Твърденията са за допуснати слабости, пропуски и бездействие от страна на ръководителя и служителите на центъра, в който е било настанено изчезналото лице. Същите обаче не разполагат с властнически, т.е. административни функции и не упражняват такива при осъществяване на служебните си правомощия. Правоотношенията между доставчикът и получателят на услугата почиват на доброволни начала и са опосредени от сключения писмен договор, поради което същите не попадат в обхвата на термина „административна дейност“. Не случайно доставчиците на социални услуги са отграничени от органите в самостоятелен раздел, където бива уточнено, че доставчици могат да бъдат както общините, така и български и чуждестранни физически и юридически лица при определени условия. Според чл.28 ЗСУ именно доставчикът на социални услуги пряко отговаря за предоставянето им. В конкретният случай това е Община Долна баня, която многократно се сочи в това си качество да е допуснала противоправно бездействие и незаконосъобразни действия чрез нейни служители от Центъра – директорът и другите работещи, които са довели до изчезването на П. К.. Отговорността й като доставчик обаче не се извежда от нормата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ, а следва да бъде реализирана по общия исков ред, в зависимост от това дали от обстоятелствената част на исковата молба се извеждат твърдения за договорни нарушения или за нарушаване на общото правило да не се вреди другиму. В подкрепа на изложената теза е и обстоятелството, че съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 ЗСУ лицето, което иска да ползва социална услуга, има право да избере доставчика на услугата, а според чл.85, ал.1 с.з. социалните услуги се предоставят след сключване на договор между лицето и доставчика на социалната услуга, като според ал.2 договорът за ползване на социални услуги се сключва след изготвянето на индивидуалната оценка на потребностите на лицето. Във връзка с изложеното до тук, чл.91, ал.1 ЗСУ изрично посочва, че предоставянето на социални услуги на пълнолетно лице, поставено под запрещение, и прекратяването на тяхното ползване е съобразно желанието на лицето и становището на неговия настойник или попечител, като в случай на противоречие водещо е желанието на лицето, нуждаещо се от социална услуга. Става ясно, че установените между доставчик и потребител отношения по силата на ЗСУ са на базата на равнопоставеност, а не на власт и подчинение. В този смисъл е и произнасянето на Конституционния съд с негово Решение №9/14.07.2020г. по конституционно дело №3/2020г., където изрично се сочи, че дейностите по извършване на социални услуги не попадат в изключителния домен на държавата, като при поставените под запрещение личното желание на лицата да получават социални услуги е гарантирано като тяхно основно право. Предвид изложеното, дейността по предоставяне на съответната социална услуга не може да бъде възприемана като административна такава по смисъла на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. По тази причина липсва една от предпоставките за ангажиране регресната отговорност на общината за същите тези действия по реда на чл.1, ал.1 ЗСУ, поради което решението се явява неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено, а исковата претенция отхвърлена изцяло. С оглед изхода от спора, разноски на касационния жалбоподател се дължат за двете съдебни инстанции, чийто доказан размер възлиза на 512 лева и 50 стотинки. Същите съобразно разпоредбата на чл.12 от Закона за Въвеждане на еврото в Република България, следва да бъдат превалутирани, като числовата стойност в левове се раздели на пълната числова стойност на официалния валутен курс, изразен с шест цифри с всичките пет знака след десетичната запетая, а закръгляването се извърши по реда на чл.13 от същия нормативен акт. В този случай равностойността на 512,50 лева в евро възлиза на 262,04 (двеста шестдесет и две евро) и 04 е.ц. Воден от гореизложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,