Определение № 50937 от 13.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2077/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ш. А. М. против решение № 77 от 19.01.2022 г., постановено по гр. д. №2863 по описа за 2021 г. на Софийския апелативен съд, първи граждански състав. С въззивното решение е отменено решение № 264848 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 3715 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд, I ГО, 15 състав, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена по иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ във връзка с чл.6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС да заплати на Ш. А. М. 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушавана правото на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., преобразувано в следствено дело 780-II/1998 г., понастоящем ДП II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура- София, постановено е друго решение за отхвърляне на иска за тази сума и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи противоречие с практиката на ВКС. по следните въпроси:

1. Допустимо ли е с оглед принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност съдът да се произнесе по невъведени от ответника в съдебния процес факти или възражения?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото?

3. Кои са критериите за квалифициране на едно висящо съдебно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, като спор за граждански права и задължения по смисъла на чл.6, параграф първи от ЕКЗПЧОС по отношение на пострадалия от разследване по същото престъпно деяние?

4. Нужно ли е пълно и главно доказване на неимуществените вреди от нарушението на чл.6, параграф първи от Конвенцията, причинени от прекомерната продължителност на делото?

Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба на Ш. А. М. срещу Прокуратурата на Република България, в която ищецът подробно е изложил по какъв начин е пострадал от т.нар „възродителен процес“ в страната. Посочил е, че в рамките на следствено дело № 1 от 1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили е започнало разследване на деянията, от които е пострадал. Досъдебната фаза на това дело обаче продължава повече от 28 години, което е извън разумния срок, представлява нарушение на чл.6, параграф 1 от ЕКЗЧОС и му причинява неимуществени вреди. Тези вреди се изразяват в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. Ето защо е поискал Прокуратурата на Република България да му заплати обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване на делото в разумен срок в размер на 120 000 лв. на основание чл.2б от ЗОДОВ.

Софийският градски съд е осъдил Прокуратурата да заплати на ищцата 50 000 лв. обезщетение за причинените и неимуществени вреди на основание чл.2б от ЗОДОВ и го е отхвърлил до пълния предявен размер от 120 000 лв. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е бил отхвърлен и го е отменил в частта, с която искът е уважен, като го е отхвърлил и в тази част. За да приеме, че искът по чл.2б от ЗОДОВ е неоснователен, Софийският апелативен съд не е отрекъл, че наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на чл.6, параграф 1 от КЗПЧОС по отношение на пострадалия от разследваните в досъдебното производство престъпни деяния. Напротив, приел е широкото тълкуване на нормата, към каквото се придържа ВКС в решение № 60265 от 20.12.2021 г.по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО. Затова е констатирал, че ищецът е материалноправно легитимиран като жертва на престъпление да търси обезщетение за неразумен срок на производството. Ето защо даденото разрешение на въззивния съд по третия въпрос на касатора не противоречи на практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Причините въззивният съд да отхвърли предявения иск са изводите, че според показанията на свидетеля Ш. Ю. М. неимуществените вреди са причинени от действията по т. нар. „възродителен процес“, но не и от продължителността на воденото производство, а твърдението в исковата молба, че продължителността на това производство е породила неимуществени вреди не е доказано. Вторият извод на съда не е в съответствие с решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. 4482/2017 г. на IV ГО на ВКС, според което относно неимуществените вреди съществува презумпция, че неразумната продължителност на производството ги причинява. Следователно разрешението на четвъртия въпрос на касатора противоречи на практиката на ВКС, поради което по този въпрос следва да се допусне касационно обжалване.

По първите два въпроса не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не се констатира противоречие между дадените от въззивния съд разрешения на тези въпроси и практиката на ВКС.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение