Определение № 3100 от 05.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2009/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Е. И. – пълномощник на А. П. Т., със съгласието на своята майка и законен представител В. И. Н., и В. И. Н. против определение № 1725/30.06.2025 г. по в.гр.д. № 2553/2024 г. на Апелативен съд – София, 10 състав, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение № 656/20.05.2025 г. в частта за разноските, чрез увеличаване размера на адвокатското възнаграждение. В частната жалба са въведени оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение. Релевира се, че на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адвоката на ищците се дължи възнаграждение за всеки един от тях по въззивната жалба на застрахователя. Изтъква се, че с оглед обжалваемия интерес от по 15 000 лева – главница на застрахователно обезщетение, и по 275,11 лева – законна лихва, за всеки от въззиваемите, минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на по 1 774,76 лева или общо 3 549,52 лева за двамата. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и присъждане в полза на процесуалния представител на допълнително възнаграждение над 1 400 лева до претендирания размер от 3 549,52 лева. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба ЗАД “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], е подал отговор, в който оспорва същата като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК. С решение № 656/20.05.2025 г. по в.гр.д. № 2553/2024 г. по описа на Апелативен съд – София е потвърдено решение № 4465/24.07.2024 г. по гр.д. № 3619/2022г. на Софийски градски съд, ГО, 9 състав, в обжалваната част, с която е уважен иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен от Г. И. Н., заместен в хода на процеса от наследниците му В. И. Н. и А. П. Т., за сумата над 120 000 лева до 150 000лева - обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта, в която е уважен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД над 2200 лева до уважения размер. С ъдебният състав на въззивния съд е определил адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за оказана от адвокат Е. И. безплатно правна помощ на ищците пред въззивната инстанция в размер на 1 400 лева. Сезиран с молба по чл. 248, ал. 1 ГПК, с обжалваното определение апелативният съд е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение. Развил е съображения, че при определянето на адвокатско възнаграждение съдът извършва преценка на фактическата и правна сложност на делото, на вложените усилия от процесуалния представител на страната за защита на нейните интереси в хода на процеса – т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Приел е, че в случая адв. И. е представила един отговор от името на двамата ищци, във въззивното производство е проведено само едно съдебно заседание, като не са събирани доказателства. Посочил е, че определеното с въззивното решение адвокатско възнаграждение е съобразено с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. и обстоятелството, че хонорарът не следва да е в размер обидно нисък с оглед на положения труд от процесуалния представител на страната за защита на нейните интереси. При това положение е намерил, че отсъства легитимно основание на адвоката на ищците да се присъди по-високо от определеното му възнаграждение за процесуална защита (1 400 лева). Настоящият съдебен състав намира определението за правилно. Несъстоятелни са доводите на частния жалбоподател за присъждане на по-висок размер на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ пред въззивната инстанция. С оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА, относима при преценката на размера на адвокатското възнаграждение на въззиваемите, е Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл., изм. – ДВ, бр.14/25г.), която не е обвързваща за съда и третите лица с оглед даденото задължително тълкуване в горецитираното решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС. Поради това същата не може да се приложи. Посочените в наредбата размери на адвокатските хонорари могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията на процесуалните представители на страните и не са обвързващи за съда. Същите, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от решаващия състав с оглед вида на спора, интереса, извършените от адвоката процесуални действия и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (така в определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. 1908/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о.). Настоящият състав намира, че в разглеждания случай определеното в полза на процесуалния представител на страната адвокатско възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото, предмета на спора – осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, по прилагането на която разпоредба има формирана изобилна практика на ВКС, обжалваемия интерес във въззивното производство, липсата на нови доказателства, проведеното едно съдебно заседание, както и с извършените от адвоката действия – депозиране на съвместен отговор на въззивната жалба. Следва да се отбележи, че в случая адвокатът е осъществил процесуално представителство на въззиваемите по една жалба, поради което извършените от него процесуални действия са идентични по характер и обем за двамата. По изложените съображения настоящият състав намира, че разглежданата частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,