Определение № 5 от 07.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4620/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Х. С. и Ф. С. С., чрез пълномощника им адв. С. Р. М., срещу определение № 1556 от 14.06.2021 г. постановено по ч.гр. д. № 1600/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение от 03.12.2020г., постановено по гр. дело № 10233/2016 г. на Софийски градски съд и е уважено направеното от Г. и Д. М. искане по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решение от 02.03.2021г., постановено по същото дело в частта за разноските. В частната жалба като незаконосъобразен се сочи направения извод на въззивната инстанция за основателност на молбата за изменение на решението в частта за разноските. Поддържат се основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. незначително ли е завишен адвокатският хонорар с 1 260 лева (2 ищци по 630 лева) и следва ли съда да им присъди разноските общо за двата иска с 2 520 лева над минимално определеният нормативно хонорар?; 2. надвишаване на разноските в значителен размер представлява ли злоупотреба с право?; 3. явяват ли се вещните искове средство за неоснователно обогатяване, когато не е спазен принципа на справедливост и съразмерност?; 4. надвишаването на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения отговаря ли на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата – той да е „обоснован и справедлив“, т. е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и достатъчен ли е да обезщети страната за действително понесените от нея вреди – направени разноски, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството?; Твърди се, че постановеното определение е в противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 6/2012 г., ОСГТК, Решение №72 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 553 от 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр.о. и Тълкувателно решение № 1 от 15 март 2017 г. по т.д. № 2/2016 г. на Общото събрание на Върховния административен съд. Ответниците по частната жалба– Г. и Д. М. считат, че същата е неоснователна. Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: С първоинстанционното решение са уважени предявените от Г. Д. М. отрицателни установителни искове срещу жалбоподателите и са отхвърлени предявените от последните срещу Г. Д. М. и Д. А. М. насрещни искове с правно основание чл. 108 ЗС. С оглед изхода на спора, съдът се е произнесъл по претенциите на страните за разноски. Относно уважените установителни искове жалбоподателите били осъдени да заплатят сторените от ищцата разноски за адвокатско възнаграждение в пълен размер (5 000 лв.). Относно отхвърлените насрещни искове било уважено направеното от жалбоподателите възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение (чл. 78, ал. 5 ГПК) и разноските за процесуално представителство, направени от Г. и Д. М. в размер на по 5 000 лв. били редуцирани в размер на 3 500 лв. за всеки от тях. С отмененото от въззивния съд определение били оставени без уважение направените и от двете страни в процеса искания за изменение на решение № 1656/02.03.2021г., постановено, по гр. д. № 10233/2016 г. на Софийски градски съд, в частта за разноските. Срещу това определение на първоинстанционния съд е подадена частна жалба от Г. и Д. М.. За да отмени първоинстанционното определение, въззивният съд приел, че съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. минималният размер на адвокатското възнаграждение по насрещния иск възлиза на 4 370 лева, което надвишавало незначително пълния претендиран размер от 5 000 лева и за двамата ответници. Предвид гореизложеното молбата за изменение на решението в частта за разноските била уважена, чрез присъждане в полза на двамата молители на сума в размер на още 1 500 лева за всеки от тях. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставените първи и четвърти въпрос, касаещи наличието на завишен адвокатски хонорар, представляват доводи за неправилност на обжалваното определение, които не подлежат на разглеждане при произнасянето за допустимост на частната касационната жалба. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК поставеният правен въпрос трябва да е от значение за изхода на спора, но не и за правилността на обжалвания акт. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на частната касационна жалба. Само за пълнота може да се посочи, че съгласно точка 3 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС наличието на прекомерност на адвокатското възнаграждение се преценява чрез съотнасянето на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. При извършването й съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен, както и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права (определение № 165/10.10.2019 г. по ч. гр. д. № 1560/2019 г. на ВКС, първо г. о.). В случая се установява, че са събрани писмени и гласни доказателства, извършени са разпити на свидетели и вещи лица, а представителят на ответниците по насрещните искове е участвал активно в хода на процеса, изготвяйки отговор на насрещните искове, участвайки в съдебните заседания и изготвяйки писмена защита– все обстоятелства, които оправдават присъждането на по- високо от минималния размер възнаграждение. Вторият и третият въпрос, касаещи наличието на злоупотреба с право или неоснователно обогатяване не обуславят изхода на спора. Съгласно аргументите изложени по горе, по делото не се установява надвишаване на разноските в значителен размер и нарушаване на принципа на справедливост и съразмерност, поради което така поставените въпроси не са от значение за изхода на спора. Доколкото беше прието, че липсва общата предпоставка за допускане до касационно обжалване, съдът не следва да се произнася по наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.,