Определение № 3492 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2336/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. Б. К., процесуален пълномощник на А. И. Г., срещу определение № 19571 от 13.10.2025г. по гр.д № 8690/2022г. на Софийски градски съд, II-д с-в, в частта му, с която е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно и следва да бъде отменено. Сочи, че съдът не е изложил ясни мотиви защо е отхвърлил искането му за изменение на решението в частта за разноските, с което счита, че е допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост на акта. Поддържа, че съдът не се бил произнесъл по изложените в молбата по чл. 248 ГПК аргументи и не бил обсъдил възраженията му. Жалбоподателят твърди, че определението е постановено и в нарушение на материалния закон – чл. 38, ал. 2 и чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./. Изтъква, че по приложимата според него Наредба за размерите на адвокатските възнаграждения /изм.заглавие/ следващото му се адвокатско възнаграждение е в размер, три пъти над присъдения, а именно - сумата от 3910,97 лв. за всяка инстанция. Жалбоподателят счита, че този размер е справедлив и не следва да бъде намаляван, тъй като са предявени три отделни иска – за главница, за договорна лихва и за наказателна лихва, а възнаграждението, което търси, отговаря на предприетите процесуални действия и извършена работа. По изложените доводи претендира отмяна на определението в обжалваната му част, изменение на решението и присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение. Ответникът – „Банка ДСК“ АД оспорва жалбата чрез процесуалния си представител – юриск. А. М. по съображения, изложени подробно в писмения отговор от 12.11.2025г. Поддържа възражението си за прекомерност на търсеното от адвоката възнаграждение и претендира определението да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбата и данните по делото, намира следното: Въззивният съд с решението си от 26.06.2025г. е отменил първоинстанционния съдебен акт в частта, в която по иска по чл. 422 ГПК е признато за установено, че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД срещу А. И. Г., съществува вземане по договор за кредит за текущо потребление от 25.04.2005г. и анекс от 27.03.2008г. към договора, за сумата над 6 159,82 лв. до 13 033,18 лв. - незаплатена главница по договора, за сумата над 847,40 лв. до 14 873,15 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва, и за сумата над 534,54 лв. до 2765,90 лв., представляваща наказателна лихва, както и за сумата в размер на 120 лв. – банкови такси. С решението „Банка ДСК“ ЕАД е осъдена да заплати на адв. Б. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. чл. 38 ЗАдв. възнаграждение за процесуално представителство за първоинстанционното производство в размер на 1 292 лв. и за въззивното производство в размер на 1 140 лв. С обжалваното определение, сезиран с две молби по чл. 248 ГПК, въззивният съд е приел, че няма основание за изменение на решението в частта за разноските. Посочил е по отношение на искането на адв. К., че съгласно актуалната практика на ВКС, във връзка с приложението на Решение по дело С - 438/22 на СЕС, размерите на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, са ориентировъчни за съда и той не е обвързан от същите при определяне на възнаграждение на представителя на страната за осъществено безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал.2 ЗА. Посочил е, че материалният интерес в производството по гр. д. № 27755/2020г. по описа на СРС, ГО 149 с-в е в общ размер на 30 792, 23 лв., като претенцията е за вземания по договор за кредит, сключен с потребител. СГС е изтъкнал, че изводите на първоинстанционния съд са били ревизирани в рамките на въззивното производство, основно по причини, дължащи се на служебните задължения на съда съгласно приетото с Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед горното е приел, че повдигнатият правен спор не се отличава с особена фактическа и правна сложност, липсва и сложност по събирането и оценката на доказателства, поради което възприетото възнаграждение от 1700 лв. за първоинстанционното производство и 1500 лв. за въззивното производство, съответно намалено съобразно отхвърлената част от претенцията, се явява съответно и няма основание за увеличаването му. ВКС, настоящият състав на Първо търговско отделение намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок и следва да бъде разгледана по същество. С оглед постановеното задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа / загл. изм. ДВ бр. 14/2025г./ е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да я приложи, поради което размерът на адвокатското възнаграждение не може да бъде определен съобразно разпоредбите на Наредбата. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, като от значение са следните критерии: видът на спора, количеството на извършената работа, материалният интерес, фактическата и правна сложност на делото. С оглед горното следва да се приеме, че възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на процесуалния представител на страната, упражнила правата си на защита като потребител, без да е обвързано с размерите по Наредба № 1/2004г., следва да се съобрази фактическата и правна сложност на делото, положеният от адвоката квалифициран труд, обемът на извършените действия. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след решението на СЕС и намерила израз в определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., ІІ т. о., определение № 1493 от 5.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 898/2024 г., II т. о., определение № 3217 от 2.12.2024 г. по ч. т. д. № 1323/2024 г, ІІ т. о. и др. Софийски градски съд се е съобразил с горепосочените актове като е приел, че разноските за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответницата по чл. 38, ал.2 ЗАдв. за първоинстанционното производство следва да са в размер на 1700 лв. за първоинстанционното и 1500 лв. – за въззивното производство. Правилно е преценено от съда, че след като в първоинстанционното производство не се е развила процедура по чл. 248 ГПК, при промяна на правния резултат от въззивния съд, адвокатското възнаграждение за тази инстанция подлежи на актуализиране само с оглед изхода на спора във въззивната инстанция, като следва да се съобрази, че по представения пред първоинстанционния съд списък на разноските, изготвен от адв. К., търсеното адвокатско възнаграждение е в общ размер на 2320лв. и доводът на жалбоподателя, че размерът, определен от съда, е три пъти по-нисък е неоснователен. Възприетият от съда размер на адвокатско възнаграждение е съответен на фактическата и правна сложност на делото, обема на процесуалните действия, като макар предявените искове да са повече от един, то следва да се има предвид, че исковите претенции за лихви са акцесорни. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за необсъдени от съда аргументи и възражения, изложени в молбата по чл. 248 ГПК, тъй като същите са свързани с фактическата и правна сложност на спора и обема на процесуалните действия, по които съдът е изложил съображения. Определеният размер на следващото се възнаграждение на процесуалния представител на ответницата за осъщественото представителство по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е съобразен и с факта, че процесното производство не се отличава с особена правна сложност предвид многобройната съдебна практика по приложение на ЗПК, както и с оглед засиленото служебно начало по делата с участие на потребител. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че частната жалба е неоснователна и атакуваното определение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. С оглед характера на настоящото производство, образувано по жалба срещу акт по реда на чл. 248 ГПК, разноски на страните не се следват. Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,