Определение № 82 от 04.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 40/2010 г.

Производството е по чл.278 във вр. с чл.274 ал.2 от ГПК по частната касационн жалба вх. № 9470/26. ХІ.2009г. на А. К. В. от София срещу определението на Софийския апелативен съд /САС/ от 21. Х.2009г. по ч.гр.д. № 2692/2008г. Ответникът по частната жалба Н. Б. П. от София е заел становище за нейната неоснователност. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че частната жалба е подадена в предвидения в закона и указан в атакувания акт преклузивен срок и е процесуално допустима, но разгледана по същество - неоснователна, съображенията за което са следните: С атакуваното определение САС е отхвърлил молбата на А. В. за възстановяване на срока за обжалване на въззивното определение № 43/16.І.2009г. по ч.гр.д. № 2692/2008г., с което е отменено определението на СГС от 03. ХІ.2008г. по гр.д. № 682/2008г. и вместо него е постановено друго, с което е допуснато обезпечение на предявените от Н. Б. П. срещу В. Й. В. и А. К. В. искове чрез налагане на възбрана върху апартамент в София срещу представяне на гаранция в размер на 9000лв. Съдът е приел в обжалвания акт, че наведените от В. факти – че не е била надлежно уведомена за постановяването на определение № 43/16.І.2009г., тъй като съобщението до нея е връчено на Й. В. З. в качеството му на нейн баща, какъвто той не й е, а свекър, не са особени непредвидени обстоятелства, които тя не е могла да преодолее, както и че твърдението й, че не е била известена за определението, не е подкрепено с никакви доказателства. Определението е правилно. Правилно въззивният съд е приел, че в случая не са били налице предвидените в чл.64 ал.2 от ГПК предпоставки за възстановяването на срока за обжалване на определение № 43/16.І.2009г. Действително съобщението до В. за определението е връчено на 02.ІІ.2009г. /едновременно със съобщението на съпруга й В. В. и на един и същи адрес/ на Й. В. З., за когото погрешно е посочено, че е нейн баща, а не свекър, какъвто безспорно й е. Така допуснатата фактическа грешка не е довела до нередовност на призоваването, тъй като и от изложените в частната жалба твърдения е видно, че съобщението е връчено на адреса, на който В. живее, и на пълнолетно лице от домашните й съобразно изискванията на чл.46 ал.2 от ГПК, поради което и по силата на чл.46 ал.4 изр.1 от ГПК се счита, че връчването е извършено на нея. При това положение и съгласно чл.46 ал.4 изр.2 от ГПК тя е можела да иска възстановяване на срока, ако е отсъствала от адреса и не е било възможно да узнае своевременно за връчването, каквито обстоятелства по делото не се твърдят и не се установяват. По изложените съображения атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден. За пълнота следва да се отбележи и че определението № 43/16.І.2009г. не е подлежало на касационно обжалване, тъй като то не е от предвидените в чл.274 ал.3 т.1 и т.2 от ГПК съдебни актове. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,