Определение № 3138 от 27.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1709/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Е. Л. против решение № 300/17.03.2024 г. по гр.д.№ 1420/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 263516/21.12.22022 г. по гр.д.№ 5082/2020 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е уважен предявеният от „Дайнърс клуб България„ АД против касатора иск, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като е прието за установено в отношенията между страните, че И. Е. Л. дължи на „Дайнърс клуб България„ АД сумата от 31 860 лева, на основание запис на заповед от 13.07.2016 г., ведно със законна лихва върху същата от 31.10.2019 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 06.11.2019г. по ч.гр.д.№ 63193/2019г. на СРС, на основание чл. 417 ГПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като формално сочи постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Обосновката на така посочените пороци е следната: неправилно въззивният съд е приел за падеж на вземането по записа на заповед, посочената в текста на записа дата - 05.07.2017 г., вместо датата на която записа на заповед е предявен на издателя - 13.07.2016 г. и от която дата тече тригодишната погасителна давност по ефекта, съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ. Оттук е неоснователен, според касатора, правният извод на съда, че вземането на кредитора не е погасено по давност. Касаторът твърди, че съгласно константна практика на касационна инстанция, аналогичен текст на запис на заповед - безусловно задължаване да се плати при предявяване на записа на заповед до определена дата / в срок до /- следва да се възприема като визиращ падеж „ на предявяване „, по чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ. Неправилно въззивният съд е приел, че се касае за падеж по чл. 486, ал. 1, т. 2 ТЗ – плащане „ на определен срок след предявяване„. Акцентира се на обстоятелството, че в заявлението по чл. 417 ГПК кредиторът сам е посочил предявен за плащане запис на заповед на 13.07.2016 г.. Касаторът оспорва и правилността на извода на съда, че независимо от непредявената надлежно на длъжника предсрочна изискуемост на вземането по кредита, в обезпечение на който е издаден записа на заповед, доколкото към датата на заявлението по чл. 417 ГПК е настъпила изискуемостта на всички погасителни вноски по същия, то претенцията следва да бъде уважена, при това изцяло. Намира този извод в противоречие с притото в т. 18 на ТР № 4/2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответната страна – „ Дайнърс клуб България „ АД - не е депозирала отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно поддържаните касационни доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Дайнърс клуб България„ АД е предявил против И. Л. иск, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване на вземане от същия, по запис на заповед от 13.07.2016 г., за сума от 31 860 лева. За вземането е издадена заповед за незабавно изпълнение, на основание чл. 417, т. 9 ГПК, срещу която длъжникът е възразил. Записът на заповед съдържа текст, гласящ че И. Л. се задължава да плати на „Дайнърс клуб България„ АД „ при предявяването на записа на заповед в срок до 05.07.2017 г.“ сумата от 31 860 лева. Няма спор между страните, че записа на заповед е издаден с обезпечителна функция за вземанията на ищеца, по сключен на 13.07.2016 г. с ответника договор за предоставяне на кредитен лимит, в размер на 28 974,80 лева, главницата по който е формирана и от задължения на кредитополучателя по предходно сключен с ищеца договор за кредит. Срокът на договора е едногодишен и съобразно договорения годишен процент разходи, в размер на 11,74 %, съгласно раздел ІІ, т. 4 от същия, се формира общ размер на задължението 31 861 лева. Ищецът е твърдял предявена на длъжника предсрочна изискуемост на кредита, съобразно уговореното в раздел VІІ от договора. Записа на заповед е предявен на датата на издаването му, дата и на сключване на договора за кредит – 13.07.2016 г.. Ответникът е оспорвал основателността на иска, предвид непредявена му предсрочна изискуемост на кредита, като формално е твърдял и неусвоена, в сочения от кредитора размер, сума по кредита, както и е оспорвал размера на неплатения остатък. Противопоставил е и възражение за изтекла погасителна давност, съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ, считано от настъпване изискуемостта на вземането – датата 13.07.2016 г., като дата на предявяване на ефекта. Първоинстанционният съд е уважил иска, като е приел, че падеж на вземането е датата 05.07.2017 г., посочена в текста на записа на заповед, не и датата на предявяването на ефекта – 13.07.2016 г.. С оглед безспорната обезпечителна функция на ефекта, е приел, че е уговорен падеж „на определен срок след предявяването„, съобразен с последния падеж по кредита, посочен в погасителния план, приложение № 1 към договора. Приел е за основателно възражението на ответника, че не му е била предявена надлежно предсрочната изискуемост на кредита, но предвид настъпила към датата на заявлението по чл. 417 ГПК изискуемост на всички погасителни вноски, е счел претенцията за основателна, съгласно задължителните указания на т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че в записа на заповед е материализирано задължаване за плащане „ в срок до 05.07.2017г.„, съобразно погасителния план по договора за кредит, респ. съобразно датата на последен падеж на задължение по кредита, съгласно погасителния план. Следователно, задължението е станало изискуемо от 06.07.2017г. и спрямо този начален момент погасителната давност, съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ, не е изтекла към датата на депозиране заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК - 31.10.2019 г.. Позовал се е на установения от СИЕ размер на задължението по кредита – 33 329,81 лева към датата на издаване заповедта за незабавно изпълнение, но при задължаване по записа на заповед за по-малка сума - 31 860 лева. По възраженията за неправилност на първоинстанционното решение, с оглед останалите възражения на ответника за неоснователност на иска, въззивното решение не съдържа мотиви. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът поставя въпроса: Съществува ли в патримониума на ищеца вземане / съответно в този на ответника – задължение /, породено от издаден запис на заповед, което да е предмет и на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 63 193/2019 г. на СРС и погасено ли е същото по давност ? Сочи се произнасяне на въззивния съд по въпроса за падежа на вземането в противоречие с приетото в определения по ч.т.д.№ 364/2011 г., ч.т.д.№ 733/2010 г. и ч.т.д.№ 70/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС, както и в решения по т.д.№ 2514/2014г. на І т.о. и т.д.№ 1126/2011г. на ІІ т.о. на ВКС. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност, на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, като сочи въззивното решение постановено при прилагане на закона / неконкретизиран / в противоположен смисъл, при явна необоснованост на фактическите констатации / непосочени / и грубо нарушаване правилата на формалната логика / неуточнени /. Формулираният въпрос не е правен - не предпоставя еднозначен, общоважим отговор по приложението на правна норма или правен принцип, залегнали в основата на решаващите мотиви на съда, в идентична хипотеза, а изисква проверка за правилността на конкретното решение, на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, различни от тези по чл. 280, ал.1 и ал. 2 ГПК, съобразно конкретиката на спора. С това не се явява удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Вярно е, че цитираната, в обосноваване на допълнителния селективен критерий практика на касационна инстанция, разглежда идентичен израз за определяне на падежа по ценната книга, като падеж „ на предявяване „, а посочената конкретна дата - като краен срок за самото предявяване на ефекта / ч.т.д. № 733/2010г. на ІІ т.о. /, но в същата не е разгледана идентична на настоящата хипотеза, в която е безспорно призната обезпечителната функция на ефекта, по отношение вземанията на ищеца на основание договор за кредит, сключен с ответника, по който договор, към датата на формалното предявяване на ефекта – 13.07.2016 г., съгласно погасителния план, няма изискуемо вземане. Дали такова тълкуване на записа на заповед, с оглед строго формалния му и абстрактен характер, е допустимо и обосновано в случая, съобразно принципите на чл. 20 вр. с чл. 44 ЗЗД, е правен въпрос, който касаторът не е задал, нито отговор на същия е изводим от цитираната съдебна практика. Не се обосновава очевидна неправилност на въззивното решение. Същата следва да е изводима само и единствено от мотивите на въззивния акт. В същите е отразен, за възприет от съда, текст на записа на заповед, определящ падежа с конкретна дата - 05.07.2016 г., а не падеж по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 2 ТЗ – падеж „ на определен срок след предявяване„ на ефекта. При това съдържание на мотивите, не е установимо пряко противоречие нито с нормата на чл. 486 ТЗ, нито с тази на чл. 531, ал. 1 ТЗ. Отделно, с оглед преждеизложеното, стои въпроса, обосновано ли е в конкретния случай, съгласно чл. 20 вр. с чл. 44 ЗЗД, аналогично на съображенията в т. 17 на ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за обвързване задължението по ценната книга с изпълнението по каузално правоотношение между страните, в хипотеза на безспорен обезпечителен характер на същата и в съответствие с принципа за обективната истина, конкретният падеж да се тълкува, съобразно уговорената по договора за кредит изискуемост на вземането, каквото тълкуване очевидно са сторили съдилищата. Тълкуването на конкретна клауза / волеизявление по едностранна сделка / винаги предпоставя допълнителна правораздавателна дейност на контролиращата инстанция. Отговорът не следва от конкретна правна норма, за да би се преценило превратното й приложение. Не се сочат в касационната жалба възприети от съда, със значение противно на логиката, опита и научните правила, релевантни за изхода на правния спор факти, извън неправилното тълкуване на съдържанието на записа на заповед, досежно падежа. Правен въпрос, свързан с приложението на чл. 20 вр. с чл. 44 ЗЗД, не е формулиран. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение