Определение № 2608 от 09.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1035/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. П. К., в качеството й на пълномощник В. И. Х. обжалва определение № 35 от 18.02.2025 г. по в.т.д. 29/24 г. по описа на АС-В.Т., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя, формулирано в молба вх. № 4884/05.08.2024 г., за изменение на решението по делото № 75 от 13.06.2024 г. по в.т.д. 29/24 г., АС- В. Т., в частта за разноските, увеличаване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, с още 2 336 лв, с ДДС за процесуално представителство пред въззивната инстанция, намаляване на присъдените в полза на застрахователя разноски, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 200 лв, съразмерно на отхвърлената част от иска. Излага съображения за нарушение на закона при постановяване на определението, в частта, с която е определено възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ от адв. К.. Счита, че изходната позиция на съда да определи възнаграждение, с оглед правната и фактическа сложност на делото, не е съобразено с Наредба № 1 от 2004 г. с оглед изменението й ДВ бр. 88/04.11.2022 г. Въззивният съд бил определил адвокатско възнаграждение в размер на 1 420 лв с ДДС. Дължимото адвокатско възнаграждение, което следвало да се присъди на процесуалния представител на ищцата на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, било в размер на 3 756 лв с ДДС. Следвало да се има предвид, че съобразявайки решението на СЕС по дело С-438/22 г., не е приложил правилно посочената Наредба. Следвало да се съобрази и търсеният материален интерес. Счита, че като процесуален представител е изпълнила всичките си задължения. Излага съображения, че неприлагането на решението на СЕС не държи сметка за това, че при сключване на договора за предоставяне на правна помощ, адвокатът не се е съгласил на по-ниско от минималното възнаграждение. Законът в чл. 36, ал. 2 от ЗАдв предвиждал, че възнаграждението не може да е по-ниско от определеното в чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Неприлагането на тази норма, предвидена от страните при сключване на договора за правна помощ, изменял недопустимо отношенията между клиент и адвокат. Създавало се неравноправно положение за адвоката, предоставил правна помощ на нуждаещи се лица, спрямо адвоката, който е получил адвокатско възнаграждение. Моли да се отмени определението и вместо него да се постанови друго, с което се присъди допълнително 2336 лв с ДДС за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд. Ответникът ЗК „Лев инс“ АД не е подал отговор на частна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е допустима, подадена в предвидения от закона срок, срещу акт, подлежащ на обжалване. Видно е, че съобщение за определението е връчено на 05.03.2025 г. Частната жалба е подадена на 11.03.2025 г., по пощата. Постановено е определение за изменение на решението в частта за разноските, като молителят е депозирал списък с разноски, на основание чл. 80 от ГПК, в което е посочил, че иска заплащане на възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ. Следователно определението е допустимо, постановено при наличие на предпоставките, предвидени в чл. 80 от ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че с решението си въззивният съд е осъдил застрахователя да заплати на адв. К. сумата от 1 420 лв, с ДДС, възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ. Съдът е съобразил действието на решение С-438/22 г. и е приел, че не следва да приеме минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1. Приел е, че определеното с решението възнаграждение е справедливо, с оглед правната и фактическа сложност на делото. Настоящият съдебен състав съобрази, че предмет на въззивното производство е въззивната жалба на В. И. Х. срещу решението на първоинстанционния съд в частта, относно отхвърляне на иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над присъдената сума от 25 000 лв до претендирания размер от 90 000 лв. С решението си въззивният съд е присъдил още 31 000 лв обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Л. Л.. Настоящият съдебен състав намира, че определеното възнаграждение от 1 420 лв с ДДС отговаря на предвидените в чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, предпоставки. Налице е право на разноски за ищеца, страната. Видно от сключения между адвоката и въззивника договор за правна помощ, е уговорено безплатно предоставяне на правна помощ, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Доказано е извършването на процесуално представителство. Следва изцяло да се споделят доводите на въззивния съд относно определяне на възнаграждението за предоставена правна помощ на адвоката, предоставил такава, по справедливост, на основание чл. 36, ал. 2 от ЗАДв. Съгласно тълкуването на чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАДв. в трайната практика на ВКС, което се споделя от настоящия състав, изразена в множество определения, сред които Определение № 1529/21.05.2025 г. по ч.т.д. № 2801/2024 г. на ВКС, I т.о., Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., Определение № 1183/14.03.2024 г. по гр.д. № 2605/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., Определение № 1239/13.05.2024 г. по ч.т.д. № 1555/2023 г. на ВКС, І т. о., Определение № 2948/12.06.2024 г. по ч.гр.д. № 1567/2024 г. на ВКС, І г. о., Определение № 2198/08.08.2024 г. по т.д. № 1916/2023 г. на ВКС, І т. о. е предвидено, че с решение С-438/22 г. на СЕС е посочено, че правна уредба, като уредбата съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ( понастоящем Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа), приета от Висшия адвокатски съвет, който се състои само от адвокати и която Наредба не е санкционирана с държавна санкция, определя минимални възнаграждения като сдружение на предприятия по смисъл на чл. 101 от ДФЕС, т. 44 от решение С-438/22 г. Съгласно чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, е налице забрана със споразумение да се накърнява конкуренцията. Посочената Наредба, представлява такова хоризонтално споразумение за определяне на цени. Националната правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер, по-нисък от определения с наредбата, приета от съсловна организация, и от друга страна съдът не може да определя по-нисък размер от определения със същата наредба, е органичаваща конкуренцията, с оглед целта. Липсва възможност за позоваване на легитимни цели, които да са основание за приетата правна уредба. Следва да се приеме, че тази национална правна уредба е в противоречие с чл. 101 от ДФЕС, и следва да остане неприложена от съда. В решението на СЕС, т. 59-61, изрично е подчертано, че отразените стойности на възнагражденията в Наредба № 1, не могат да се ползват като реални пазарни цени, защото не са такива, те са създадени с ограничаващо конкуренцията споразумение и не отразяват реалната пазарна цена. При така установената неприложимост на Наредбата на посочените основания, съдът следва да приложи нормата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, като определи възнаграждение по справедливост. Този размер се определя не само с оглед материалния интерес по делото, а с оглед комплекс от фактори, наред с този материален интерес - фактическа и правна сложност на спора, специфика и продължителност на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия, затруднили защитата отклонения в развитието на производството. В случая настоящият съдебен състав приема, че посочените основания от въззивния съд съответстват на материалната норма на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. В конкретния случай е разгледана въззивна жалба на В. И. Х. срещу решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен иска й за разликата над уважения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ до напълно предявения размер от 90 000 лв. Въззивният съд е съобразил правната и фактическа сложност пред въззивния съд. Проведеното едно открито заседание и оспорванията пред въззивния съд, като с оглед основанията за отмяна, изложени във въззивната жалба, оспорването на произнасянето относно наличието на увеличение на иска на основание чл. 214 от ГПК, основанията за неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, не съдържат правна и фактическа сложност. Не може да се приемат доводите на частния жалбоподател, че определящ е материалният интерес. Не могат да се приемат доводите на частния жалбоподател за неправомерно изменение на договора между адвоката, предоставящ правна помощ и клиента, от страна на съда. С оглед нормата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, при уговорка за предоставяне на безплатна правна помощ, съдът определя възнаграждението, ръководейки се и от нормата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, да определи обоснован и справедлив размер. В случая е преценено, че оспорването е относно размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, като са съобразени основанията за обжалване. Не може да се приеме, че размерът не е обоснован и справедлив. Доводите на жалбоподателя относно недопустимо изменение на договора, сключен между въззивния жалбоподател и адв. К., е неоснователен. Нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв изрично предвижда възможността, в случаите на предоставяне на правна помощ, съдът да определи възнаграждението. Адвокатът и страната не са определили точен размер на възнаграждението, препратили са към нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАДв, като при сключване на договора са предвидили съдът да определи възнаграждението за правна помощ, поради това липсва основание да се приеме, че е изменен договорът от съда. Не са основателни и доводите на частния жалбоподател относно неправилност на определението в частта, с която не е изменено решението в частта за следващите се разноски на застрахователя. Видно е, че застрахователят, юридическо лице, е представляван от юрисконсулт. Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридическите лица се присъжда и възнаграждение, в размер, определен от съда, ако са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер, определен съгласно чл. 37 от ЗПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредба за заплащане на правната помощ възнаграждението се определя за всяка инстанция в размер от 200 лв до 450 лв и може да се увеличи с 50 %, ако защитата се осъществява относно материален интерес над 10 000 лв. Определеното възнаграждение от въззивния съд, в размер на 200 лв, е съответно, с оглед защитавания материален интерес и съгласно съразмерността, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Не може да се приеме, че определеното възнаграждение от съда не е съответно на посочените разпоредби на закона. По изложените съображения следва да се потвърди обжалваното определение. Така мотивиран ВКС