Определение № 2122 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1435/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. И. С. против определение № 1289 от 18.03.2025 г. по гр. д. № 385/2025 г. на ВКС, III г. о. в частта, в която е оставена без разглеждане касационната й жалба срещу решение № 319 от 19.05.2023 г. по гр. д. № 69/2023 г. на Окръжен съд - София в частта на присъдената на основание чл. 143, ал. 2 СК месечна издръжка, която И. Б. Б. дължи на малолетното си дете Б. И. Б. чрез неговата майка и законен представител Р. И. С., в размер на 220 лв., считано от датата на подаване на исковата молба - 13.08.2021 г. до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска и касационното производство е прекратено в тази му част. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено. Насрещната страна по частната жалба – И. Б. Б. чрез адв. К. – М. в отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК я счита за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като съобрази данните по делото намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна като съображенията за това са следните. За да постанови обжалвания резултат, предходният състав на ВКС е приел, че е сезиран с касационна жалба срещу въззивно решение № 319 от 19.05.2023 г. по гр. д. № 69/2023 г. на Окръжен съд - София в частта му, в която е потвърдено решение № 61 от 30.05.2022 г. по гр. д. № 856/2021 г. на Районен съд - Самоков, допълнено с решение № 111/05.10.2022 г. по същото дело, в частта на определения режим на лични отношения на детето Б., родено на 07.11.2018 г. с неотглеждащия родител - бащата И. Б., както и в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение, е присъдена месечна издръжка, дължима от бащата на детето на основание чл. 143, ал. 2 СК в размер на 220 лв. Развити са доводи, че касационната жалба срещу въззивното решение в частта на произнасяне по дължимата от бащата месечна издръжка на детето, определена на 220 лв., е недопустима, тъй като за страната (касатора С.) липсва правен интерес от обжалване на въззивния съдебен акт в тази му част. Изводът е обоснован с факта, че претендираната от майката месечна издръжка на детето, която бащата като неотглеждащ родител следва да заплаща, е била 220 лв. (в този размер е била заявена в първоинстанционното производство и претендирана пред въззивния съд). Такава издръжка за месеца е била присъдена с обжалваното въззивно решение, т. е. претенцията за издръжка е изцяло уважена и неблагоприятен резултат за майката във връзка с поискания размер на издръжката по чл. 143, ал. 2 СК няма постановен. Това обстоятелство (липсата на неблагоприятно засягане на субективни права – на малолетното дете, но предявени съдебно чрез неговата майка и законен представител) пък я лишава от правния интерес да обжалва такъв съдебен акт. Определението в обжалваната му част, е правилно. С въззивното решение в частта му за издръжката по чл. 143, ал. 2 СК, е присъдена месечна такава, дължима от бащата на детето, в претендирания от майката размер - 220 лв. Така нейната претенция на соченото основание е изцяло удовлетворена. Наличието на правен интерес е необходима предпоставка както за предявяването на иск за защита на претендираното субективно материално право, така и за обжалване на постановените по делото съдебни актове. Правен интерес от обжалване е налице, само когато постановеното решение (или определение) е неблагоприятно за обжалващия. Настоящият случай обаче, е друг. С атакуваната част от въззивното решение претенцията по чл. 143, ал. 2 СК на майката е уважена изцяло, от една страна, а от друга - съдът е присъдил месечна издръжка при съобразяване с императивното правило на чл. 142, ал. 2 СК, т. е. да не е по – ниска от една четвърт от размера на минималната работна заплата за страната, в случая за релевантната 2023 г. тя е 780 лв. Ето защо, за касатора отсъства правен интерес от жалба срещу тази част от решението на въззивния съд, което пък има за последица процесуалната недопустимост на сезирането в разглежданата му част. Развитите доводи в частната жалба за промяна на обстоятелствата, свързани основно с увеличения размер на минималната работна заплата за страната за настоящата 2025 г. като база за определяне на минималната издръжка на едно дете (чл. 142, ал. 2 СК), са относими към претенция по чл. 150 СК – за изменение на присъдената издръжка, но тя би била предмет на ново и последващо искане, което да се разгледа в друг процес. В обобщение, касационната жалба в описаната й част е процесуално недопустима и не може да се разгледа по същество. Като е достигнал до този извод и е прекратил на производството по нея, предходният състав на ВКС е постановил процесуално законосъобразно определение – в обжалваната част, което ще следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,