Определение № 453 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7446/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1585/09.07.2014 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 1361/2014, с което е потвърдено решение № 3217/07.05.2013 на Софийския градски съд по гр. д. № 1222/2002, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за окончателен. Недоволна от решението, касаторката М. Р. М., представлявана от адвокат П. Т. от САК, която го обжалват в срок, счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за начина на доказване на качеството наследник при конституирането на правоприемник на починала страна в хода на процеса; ползват ли се мотивите на решението със сила на пресъдено нещо и подлежат ли на самостоятелно обжалване решаващите мотиви на съда във връзка с правомощията на въззивния съд да проверява правилността на обжалваното решение; както и за правното значение на признанието на иска от ответника и има ли то обвързваща сила, които (въпроси) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 87/02.09.1954 г. по д. № 50/54 г. на ОСГК на ВС. Ответницата по касационната жалба С. Ф., представлявана от адв. К. К. и адв. Р. В. от САК, я оспорва, като счита, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че предварителният договор от 01. 10. 1999 г. не може да бъде обявен за окончателен, тъй като ищецът не е доказал, че е изпълнил поетото по предварителния договор задължение за извършване на основен ремонт на апартамента, предмет на договора (да подмени целите електро-, водопроводна и канализационна инсталации, всички мивки и батерии, да смени подовите настилки, като в сервизните помещения сложи теракот и вана в банята, да сложи нова портална врата и алуминиева дограма на кабинета и кухнята, както и кухненски шкафове комплект с вградени печка, мивка и пералня, да направи шпакловка на стени и тавани и боядисване с латекс, а дограмата - с блажна боя и подмяна на стъклата), като е уговорено ремонтът да се извърши до 1.09.2002 г., а ответникът да си запази правото на ползване върху стая, кабинет и сервизни помещения докато е жив, владението е предадено при подписването на предварителния договор, а нотариалното прехвърляне се извършва след приключване на ремонта. Не е доказано да е осъществена голяма част от договореното, както и плащането на извършения ремонт да е извършено със средства на ищцата, която като пълномощник на първоначалния ответник в периода 28.09.2001 – 20.12.2002 г. е изтеглила от неговата банкова сметка сумата от 30 000,00 лева. Не са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността, тъй като ответникът не се легитимира като собственик на целия имот, а само на ½ ид. част от него. Процесното жилище е придобито от наследниците на В. Д. при равни права по 1/3 ид. ч. от съпругата му Л. Д., Н. Д. и А. Д. (Р. М.), като прехвърлителят Н. Д. се легитимира като собственик на ½ идеална част от имота, след смъртта на майка си през 1965 г. По делото е прието, че по отношение на А. Д. (Р. М.) не са били пречки да наследява, тъй като същият не е загубил българското си гражданство, нито същият е направил отказ от наследството, получено от майка му Л. Д. и въпреки че не е приел наследството през 1997 г., се е разпоредил с 1/6 ид. част от имота с договор за продажба на наследство в полза на Р. К., както му е продал 1/3 ид. част от същия имот. При съвпадане на крайния извод на въззивният съд за неоснователност на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е потвърдил първоинстанционното решение като правилно. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като поставените правни въпроси обуславят изхода на делото и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,