Определение № 10564 от 23.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8982/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Х. Д. С. и С. А. С. против Определение №3061/14.07.2026 г. на Административен съд Хасково по адм. дело №839/2026 г., с което съдът оставя без разглеждане жалба от Х. Д. С. и С. А. С. против три индивидуални административни акта, обективирани като резолюции „Разрешавам“ поставени от Кмет на Община Минерални бани върху молби за „удължено работно време и висока музика до 3:00ч. до края на календарния месец” на туристически обект „Родонест“ от 18.12.2025 г., 05.03.2026 г. и 02.04.2026 г. и е прекратил производството по делото. В жалбата се твърди, че съдът е нарушил материалния закон, защото неправилно е приел, че същите нямат правен интерес от оспорване на актовете. Поддържат, че правото им на собственост върху имот УПИ IV-47 от кв.9 по плана на [населено място], Община Минерални Бани, включва и правото им да живеят в здравословна и спокойна околна среда, като не се излагат на отрицателни въздействия на шума около тях. Същите изтъкват, че поддържат имота и упражняват власт върху него. Съответно осъществяват и дейност като съдружници и управител на „ПромоГрад“ ООД, което засягало правото им на труд. На второ място изтъкват, че обжалваното определение било постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът постановил прекратителното си определение преди да изтече предоставения им срок за поправяне на нередовностите в жалбата. По този начин било накърнено и правото им на защита, произтичащо от сезиране на съда с допустима и редовна жалба, което се явява положителна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на жалба по съдебен ред. Също така при разглеждане на възраженията за допустимост на жалбата съдът не е обсъдил и приложените с административната преписка писмени доказателства, които обосновавали наличието на пряк интерес от обжалване на административните актове. По същество жалбоподателите молят съдът да отмени обжалваното определение и да върне делото на същия съд и съдебен състав за продължаване на процесуалните действия. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира частната жалба за подадена от надлежни страни и в срока по чл. 230 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна, а оспореното с нея определение следва да бъде отменено, като постановено в нарушение на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Правото на оспорване на административните актове е публично право, което се осъществява по съдебен ред. Юридическият факт, който поражда правото на оспорване, е посочен в нормата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България и доразвит в чл. 147, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), които разпоредби са проявление на принципа на правовата държава, установен в чл. 4 от Конституцията на Република България (само „Конституцията“). Съгласно чл. 120, ал.1 от Конституцията съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи. С разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията е възприет принципът на общата клауза за обжалване на всички административни актове пред съдилищата. Конституционният съд на Република България със свое Решение № 21 от 26 октомври 1995 г. по конституционно дело № 18 от 1995 г., Обн. ДВ. бр. 99 от 10 ноември 1995 г. приема, че конституционно установеният контрол за законност върху актовете и действията на административните органи е израз на правозащитната функция на правовата държава. Чрез нея се осъществява принципът на законността в сферата на държавното управление. В решението си Конституционният съд посочва, че в чл. 120, ал. 2 от Конституцията се съдържат две различни по характер конституционни норми - процесуалноправна, която определя кръга на активно легитимираните да търсят съдебна защита лица, и материалноправна, която сочи конституционноправните критерии за съдебна обжалваемост на административните актове. Задължително конституционно условие е обжалваният акт да засяга лицето, което го обжалва. Наличието на такова "засягане" е необходимото условие за възникване на процесуален правен интерес от съдебно обжалване. С решението си от 1995 г. Конституционният съд анализира съдържанието на понятието "засягане" в разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията и приема, че административният акт "засяга" граждани и юридически лица, когато нарушава или застрашава техни права или законни интереси. Това обективно нарушаване или застрашаване на субективно право или законен интерес на гражданин или юридическо лице е материалноправното основание за включване на административния акт в кръга на съдебно обжалваемите актове. Практически това "засягане" се обективира в нарушаване на правна норма от по-висок ранг, която обжалваният административен акт нарушава. Същевременно това материалноправно основание легитимира процесуалноправния интерес от съдебното обжалване на административния акт. Конституционният съд трайно възприема в своята практика разбирането, че разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията обхваща "всички административни актове" без оглед на техния характер и теоретична квалификация. Изключването на даден административен акт от кръга на съдебно обжалваемите актове може да стане само чрез закон - чл. 120, ал. 2 in fine от Конституцията. Съдът посочва, че законовата или доктриналната квалификация на един административен акт като нормативен, индивидуален или общ, вътрешноведомствен или външен не може да бъде конституционен критерий и не изключва този акт ex constitutionae (по силата на Конституцията) от кръга на съдебно обжалваемите актове. В заключение, в решението си от 26 октомври 1995 г. Конституционният съд приема и като се позовава на друго свое по- рано постановено Решение № 7 от 19 юни 1995 г. по конституционно дело № 9 от 1995 г., Обн. ДВ, бр. 59 от 1995 г., че законодателят не е ограничен от Конституцията при изключване на определени административни актове от съдебно обжалване. Той обаче остава ограничен от общите конституционни принципи и основните конституционни права. В съответствие с разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България и нейното задължително тълкуване е общият текст на чл. 147, ал.1 АПК. Съгласно чл. 147, ал. 1 АПК право да оспорват акта имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени или за които той поражда задължения. Употребеното в този член понятие „засягане“ има съдържание в смисъл на нарушени или застрашени права, свободи или/и законни интереси и пораждане на задължения. В българската административноправна теория и съдебна практика се приема еднозначно, че наличието на правен интерес от оспорване на административния акт от жалбоподателя, е положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на жалба пред съответния административен съд. За нейното наличие сезираният административен съд следи служебно. Липсата й води до недопустимост на съдебното оспорване и до прекратяване на съдебното производство пред сезирания съд. В конкретната хипотеза спорният по делото въпрос, повдигнат от частните жалбоподатели по настоящото дело, е дали те имат правен интерес да обжалват процесните административни актове. За да се отговори на този спорен въпрос на първо място в контекста на конституционната норма следва да се прецени характерът на акта и какви техни права и законни интереси се накърняват с него. От данните по преписката е видно, че се касае за оспорване на разрешение от Кмета на Община Минерални Бани до управителя на обекта, за разрешаване на удължено работно време и озвучаване (музика) на туристически обект „Стаи за гости Родонест“ до 01,00 часа за периодите, посочени в разрешенията. Видно от съдържанието на разпоредбата на чл. 16а, ал. 2 от Закона за защита от шума в околната среда е санкционирано чрез нормативно установена забрана нарушаването на обществения ред, изразяващо се в озвучаване на откритите площи след 23.00ч. В качеството си на собственици на имот УПИ IV-47 от кв.9 по плана на [населено място], Община Минерални Бани жалбоподателите обосновават своя пряк личен и непосредствен интерес от оспорване на административните актове. Обстоятелството, че техният имот се намира срещу имота, в който е дадено разрешението на кмета, но на другия край на улицата, e релевантно обстоятелство относно наличието на правен интерес, защото в този имот те имат построена жилищна сграда. Фактическото обитаване на тази сграда от жалбоподателите, чрез нейното използване на годно правно основание, е достатъчно основание да обоснове нуждата от защита пред съда, след като твърдят, че шумовото въздействие от намиращия се в близост обект „Стаи за гости Родонест“, е от такова естество, че нарушава правото им на здравословна и безопасна среда. Правата на жалбоподателите произтичат и от приложението в конкретната хипотеза на чл. 9, § 2 и § 3 от Орхуската конвенция за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (само „Орхуска конвенция“ или „Конвенцията“). Следва да бъде посочено, че България и Европейския съюз са страни по Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда. За България Конвенцията е в сила от 16.03.2004 г., обнародвана е в Държавен вестник бр. 33 от 23.04.2004 г. За Европейския съюз Конвенцията е одобрена с Решение 2005/370/ЕО на Съвета от 17.02.2005 г. (ОВ L 124, 2005 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 201). С оглед на това разпоредбите на Конвенцията са от една страна, част от вътрешното право и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, а от друга – обвързват институциите на Съюза и държавите - членки, съгласно чл. 216, § 2 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). По тази причина Конвенцията е част от правния ред на ЕС (така и Решения по дело С-344/04, т. 36, С-459/03, т. 82 и др., С – 240/09 и др.). В рамките на този правен ред Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе преюдициално относно тълкуването му (вж. по-специално Решение от 30 април 1974 г. по дело Haegeman, 181/73, Recueil, стр. 449, точки 4—6 и Решение от 30 септември 1987 г. по дело Demirel, 12/86, Recueil, стр. 3719, точка 7). Видно от разпоредбата на чл. 9, § 2 от Конвенцията в рамките на своето национално законодателство всяка страна осигурява на членовете на заинтересованата общественост, които имат достатъчен интерес, или чието право е нарушено, ако административно-процесуалното право на страната го изисква като предпоставка, достъп до процедура за обжалване пред съда и/или друг законово установен независим и безпристрастен орган, за да оспорва по същество и от процедурна гледна точка законността на всяко решение, действие или пропуск в съответствие с разпоредбите на член 6 и в случаите, когато е предвидено от националното законодателство и без да се засяга прилагането на разпоредбите на параграф 3 по-долу, респ. други разпоредби на тази Конвенция. От своя страна чл. 9, § 3 от Конвенцията в допълнение предвижда, че всяка страна осигурява на представителите на обществеността, които отговарят на критериите, ако има такива, посочени в националното право, достъп до административни или съдебни процедури за оспорване на действия или пропуски на частни лица и държавни органи, които нарушават разпоредбите на националното законодателство, относимо към опазване на околната среда. Право на заинтересованите страни да участват в съдебно производство, когато се засягат техни интереси от актове по околната среда, по тяхна собствена воля, може да се изведе от разпоредбата на чл.9, § 3 от Орхуската конвенция, доколкото се касае за оспорване на действия или пропуски на частни лица и държавни органи, които нарушават разпоредбите на националното законодателство, касаещо околната среда. По – конкретно, Конвенцията предвижда достъп на гражданите и организациите, включително на неправителствените организации, ангажирани за опазване на околната среда и отговарящи на всички изисквания на националното право За физическото лице, за да е налице право на достъп до правосъдие в областта на околната среда е необходимо кумулативно да са налице от една страна, качеството на засегната общественост, т.е. да отговаря на критериите, ако има такива, посочени в националното право, а от друга - предмета на регулиране чрез съответното действие или пропуск, включително и акт, който да нарушава разпоредбите на националното законодателство, касаещо околната среда. Тъй като актът, предмет на оспорване, отговаря на изискванията на чл. 9, § 3 от Конвенцията съдът извършва проверка за наличие на правния интерес на физическото лице по повод на оспорен административен акт, във връзка с опазването на околната среда, който е благоприятен за него. Разбирането, че жалбоподателите имат правен интерес от обжалване на актовете на Кмета на Община Минерални Бани е в съответствие и с принципа на ефективност на правото на нормите на ЕС съобразно предвиденото в чл. 19, § 2 от ДЕС задължение на държавите-членки да установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, регламентиращ правото на лицата на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Аргумент за признатото им право да обжалват административните актове, е и предвиденото в чл. 55 от Конституцията на Република България. Разпоредбата дава право на гражданите да имат здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи. Те са длъжни да опазват околната среда. Следователно, в съответствие с целите на член 9, § 3 от Конвенцията и с тези на ефективната съдебна защита на правата, предоставени от правото на Съюза, касаещи решение, прието от административен орган в областта на околната среда (вж. в този смисъл Решение от 13 март 2007 г. по дело Unibet, C 432/05, Сборник, стр. I 2271, точка 44 и посоченото по-горе Решение по дело Impact, точка 54) жалбоподателите в процесния случай имат право да участват в съдебното административно производство по оспорване на акт, отнасящ се до опазването на околната среда. В подкрепа на гореизложеното е и посоченото в т. 53 от Решение от 11.01.2024 г. по дело С-252/22, в която Съдът на Европейския съюз изрично подчертава, че чл. 9, § 3 от Орхуската конвенция има по-широко приложно поле, тъй като обхваща по-широка категория актове и решения и е насочен към представителите на „обществеността“ като цяло отколкото когато се прилага чл. 9, § 2 от тази конвенция. За сметка на това разпоредбата на чл. 9, § 3 предоставя на държавите членки по-широко право на преценка, когато определят критериите, позволяващи да се определят сред всички представители на обществеността действителните носители на правото във връзка с обжалване на актовете по опазване на околната среда (вж. в този смисъл решение от 14 януари 2021 г., Stichting Varkens in Nood и др., C 826/18, EU:C:2021:7, т. 36, 37 и 62). Още повече, че обхватът на правото на преценка според предвиденото в чл. 9, § 3 касае критериите, които държавите членки могат да предвидят в националното си право, но те се отнасят до определянето на кръга на титулярите на право на обжалване, а не до определянето на предмета на жалбата, доколкото той реферира към нарушение на разпоредбите на националното законодателство в областта на околната среда (вж. в този смисъл решение от 8 ноември 2022 г., Deutsche Umwelthilfe (Типово одобрение на моторни превозни средства), C 873/19, EU:C:2022:857, т. 64, т. 50,56 и 58)). В практиката на Съда по правата на човека въпросът с накърняването на основните права на собственост, на личен и семеен живот и на достъп до съд съгласно Европейската конвенция за защита правата на човека, причинени от шума, също е бил предмет на разглеждане. Съдът по правата на човека е приел, че правото на зачитане на дома може да обхваща спокойното ползване на жилищното пространство в разумни граници. Според съда оценката на тези разумни граници е относителна и зависи от всички обстоятелства, включително от чувствителността към шум (субективен елемент). Нарушенията на изискванията на шума в определени граници за съда е както нарушение на правото на собственост, така и на правото на зачитане на личния и семейния живот (чл. 8 от ЕКЗПЧ). В този аспект по делото Case of Kožul and others v. Bosnia and Herzegovina (Application no. 38695/13) Съдът по правата на човека в т. 34 изрично обръща внимание, че за да се повдигне въпрос по член 8, намесата трябва да засяга пряко дома, семейството или личния живот на жалбоподателя, а неблагоприятните последици от замърсяването на околната среда трябва да достигнат определено минимално ниво на тежест. Оценката на това минимално ниво е относителна и зависи от всички обстоятелства по делото, като например интензивността и продължителността на неудобството, както и неговите физически или психически последици. Европейският съд по правата на човека приема, че няма да има основателна жалба по член 8, ако вредата е незначителна в сравнение с екологичните рискове, присъщи на живота във всеки модерен град (вж. Fadeyeva срещу Русия, № 55723/00, §§ 68–69, ECHR 2005 IV, и Fägerskiöld срещу Швеция (реш.), № 37664/04, 26 февруари 2008 г., както и цитираните в тях дела). Тези въпроси обаче са по същество на правния спор, а не касаят допустимостта на оспорването на акт на държавен орган и ако не бъдат преценени в състезателно съдебно производство, ще бъде нарушен и чл. 6 от ЕКЗПЧ. Също така, Съдът по правата на човека припомня ( Case Sciavilla c. Italie (déc.), 2000), че сериозните увреждания на околната среда могат да засегнат благосъстоянието на дадено лице и да го лишат от ползването на жилището му по начин, който нарушава неговия личен и семеен живот, без обаче да излагат на сериозна опасност здравето на засегнатото лице. В такъв случай трябва да се провери дали е постигнат справедлив баланс между конкуриращите се интереси на индивида и на обществото като цяло, като държавата във всеки случай разполага с известна свобода на преценка (вж. решението по делото „Лопес Остра срещу Испания“ от 9 декември 1994 г., § 51). По-специално Съдът трябва да провери дали националните власти са предприели необходимите мерки за защита на физическото лице, като тези положителни задължения могат да включват приемането на мерки, насочени към зачитане на личния живот дори в отношенията между самите лица (вж. решението по делото „Лопес Остра“, цитирано по-горе, стр. 55, § 55, както и решението по делото „X и Y срещу Нидерландия“ от 26 март 1985 г., § 23). В обобщение, настоящият касационен състав намира, че у жалбоподателите е налице пряк, личен и непосредствен интерес да инициират съдебна проверка на законосъобразността на актовете на Кмета на Община Минерални Бани, които са облагоприятстващи за адресата им. По този начин жалбоподателите защитават правото си по чл. 55 от Конституцията на Република България на здравословна и благоприятна околна среда, в частност от въздействието върху същата на фактори, посочени в чл. 16а ЗЗШОС, в случая шума, като увреждащи. Предвид изложеното определението подлежи на отмяна и на основание чл. 235 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,