Определение № 24 от 20.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 14/2016 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 11660/2.ХІ.2015 г. на К. И. Б., ЕГН [ЕГН], подадена чрез служебно назначения за негов представител адвокат от АК-Пловдив против определение № 223 на Върховния касационен съд, ТК, Второ отделение, от 9.Х.2015 г., постановено по т. д. № 226/2015 г., с което – като процесуално недопустима - е била оставена без разглеждане молбата му за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1 ГПК, на разпореждане от 18.ІV.2011 г. по гр. дело № 381/2011 г. на Софийския градски съд, потвърдено с определението от 15.ХІ.2011 г. по ч. гр. дело № 1932/2011 г. на Софийския апелативен съд, с което настоящият частен жалбоподател е искал да бъде освободен от заплащане на държавна такса по предявен иск срещу [фирма]-София – на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното определение на предходния тричленен състав на ВКС, частният жалбоподател Б. претендира отменяването му и „да се потвърди правото му да бъде освободен от заплащане на държавна такса по съдебното производство на основание чл. 83, ал. 2 ГПК”. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по тази частна жалба [фирма]-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт по основателността на изложеното в нея общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното прекратително определение на предходния тричленен състав на ВКС, претендирайки за потвърждаването му. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в прекратеното извънинстанционно пр-во по чл. 303, ал. 1 ГПК, настоящата частна жалба на К. И. Б., ЕГН [ЕГН], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна. За да постанови атакуваното свое прекратително определение, предходният тричленен състав на ВКС е могъл да констатира, че съдебен акт, с който се отказва удовлетворяване на искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, не е по естеството си такъв, който да разрешава със силата на пресъдено нещо даден материалноправен спор. С оглед на това е бил направен и решаващия правен извод за невъзможността по своите правни последици такъв акт да се приравни на съдебно решение. Като правилен /обосновано и законосъобразен/ този решаващ правен извод ще следва да бъде споделен. Разпоредбите на чл.чл. 303-309 ГПК, регламентиращи извънинстанционното производство, се намират в Гл. ХХІV от процесуалния закон, която е озаглавена „Отмяна на влезли в сила решения” /не определения/. Като е съобразил това обстоятелство на плоскостта на задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 2 от ППВС № 2/29.ІХ.1977 г., предходният тричленен състав на ВКС е постановил прекратително определение за образуваното пред него пр-во за отмяна, което ще следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение