Определение № 50471 от 09.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 1880/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на И. М. Й., срещу определение № 186 от 29.06.2022г. по т.д.№187/2022г. на ВКС, ТК, ІI т.о., с което е прекратено производството по предявения от него иск по чл.47, ал.2 от ЗМТА за прогласяване нищожност на решение от 24.02.2011г. по арб. дело №252/2011г. на арбитър Б. Г.. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно като постановено в противоречие с материалните и процесуалните правила. Поддържа, че съставът на ВКС е приел, че жалбоподателят е узнал за постановеното срещу него арбитражно решение с връчената по реда на чл.47 от ГПК покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Б. Б., като не е обсъдил изложените в исковата молба съображения за нередовност на връчването. Излага доводи, че тримесечният срок по чл.48 ал.1 от ЗМТА започва да тече само от законосъобразното, редовно и надлежно връчване на арбитражното решение или поканата за доброволно изпълнение, каквото в случая не е налице. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът „Профи Кредит България” ЕООД изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Изводите на решаващия състав на ВКС относно подаването на исковата молба след преклузивния тримесечен срок са базирани на констатацията за извършено връчване по реда на чл.47 от ГПК на покана за доброволно изпълнение по изп.дело №20128560400039 на ЧСИ Б. Б., последвано от лично получаване на съобщение от длъжника по същото дело на 21.10.2016г. Съгласно константната практика на ВКС – определение № 17 от 20.01.2016г. по ч.т.д. № 3579/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 613 от 24.09.2013г. по ч.т.д. № 3099/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение №31 от 22.01.2016г. по ч.т.д. № 1982/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., определение №153 от 04.02.2016г. по т.д. № 930/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., определение №175 от 10.07.2018г. по т.д. № 1308/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение №231 от 23.04.2018г. по ч.т.д. №613/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 132 от 23.02.2018г. по ч.т.д. № 464/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 244 от 26.04.2018г. по ч.т.д. № 168/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., с връчването на поканата за доброволно изпълнение страната узнава за постановеното арбитражно решение, поради което датата на връчване на поканата за доброволно изпълнение следва да се счита за начало на срока по чл.48 ал.1 от ЗМТА. От събраните по делото доказателства се установява, че на жалбоподателя е била връчена по реда на чл.47 от ГПК покана за доброволно изпълнение по изп.дело №20128560400039 на ЧСИ Б. Б., като видно от представената по делото разписка уведомлението е било залепено на 02.03.2012г. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че не е била изпълнена процедурата по чл.47, ал.1 и ал.3 от ГПК, според която за да се пристъпи към връчване чрез залепване на уведомление, следва адресатът да е бил търсен на адреса в рамките на един месец в различно часово време. Разпоредбата на чл.47 от ГПК, в приложимата в случая редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г., не установява срок и брой на посещенията на връчителя, още по – малко часови интервал. До изменението на разпоредбата със ЗИД на ГПК (ДВ, бр.86/2017г.) в съдебната практика е застъпено становището, че невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса, направени в рамките на един месец, освен ако връчителят е събрал данни и удостоверил, че ответникът не живее на адреса / решение №233 от 03.07.2014г. по гр. д. №7723/2013г. на ВКС, IV г. о., решение №14 от 20.04.2015г. по гр. д. №5741/2014г. на ВКС, I г. о., решение №231 от 15.10.2014г. по ч. гр. д. №4270/2014г. на ВКС, I г. о. и др./. С последното изменение на чл. 47, ал.1 от ГПК посочените изисквания са въведени изрично като законови предпоставки за прилагане на цитираната разпоредба. В конкретния случай длъжностното лице е удостоверило, че адресът е посетен четири пъти в интервала от 26.01.2012г. до 02.03.2012г., с което са спазени изцяло установените в съдебната практика критерии за редовно залепване на уведомлението. Няма пречка връчителят в едно съобщение да отрази четирите дати на посещения, на които не е намерил ответника, тъй като в закона не е поставено изискване за всяко посещение да се съставя отделен удостоверителен документ. Неоснователни са и оплакванията, че връчителят не е посочил изрично в призовката, че няма достъп до жилището или до пощенската кутия на длъжника или други обективни причини, довели до залепване на уведомлението на входната врата. За да бъде редовно връчено съобщението по чл.47, ал.1 от ГПК е необходимо залепване на уведомление на видно място, каквито са местата изброени в ал.1. Призоваването чрез поставяне на входната врата на уведомление е предвидено като възможност в чл.47, ал.1 от ГПК, а в случая молителят не твърди и не ангажира доказателства, че на връчителя е бил осигурен достъп до вратата на апартамента. Поради това правилни са изводите в обжалваното определение, че поканата за доброволно изпълнение е била връчена редовно на длъжника по изпълнително дело И. М. Й.. В поканата за доброволно изпълнение е посочено, че изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 29.11.2011г. от СГС, VI-18 състав, с който жалбоподателят е осъден да заплати в полза на взискателя „Профи Кредит България” ЕООД сумата 2227,08 лева – главница, 233,40 лева - законна лихва за периода от 24.02.2011г. до окончателното изплащане на задължението; 413,62 лева –разноски за арбитражното производство. Към поканата е приложен изпълнителният лист, в който е посочено, че е издаден въз основа на решение от 24.02.2011г. по арб.дело №252/201г. на Арбитражен съд с арбитър Б. Г.. С оглед на това следва да се приеме, че с връчването на поканата за доброволно изпълнение по изп.дело №20128560400039 на ЧСИ Б. Б.,жалбоподателят е бил уведомен за постановеното арбитражно решение, като считано от връчването й, е започнал да тече предвиденият в чл.48, ал.1 от ГПК преклузивен срок По изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. При този изход на спора няма основание да се преразглежда определението в частта за присъденото на „Профи Кредит България“ ЕООД юрисконсултско възнаграждение, тъй като в частта за разноските определението не подлежи на самостоятелно обжалване. В тази част то подлежи на изменение по реда на чл.248 от ГПК. Самостоятелно обжалване на съдебните актове относно отговорността за разноски на страните, когато не се обжалва самото решение или определението по съществото на спора, не е предвидено в действащия ГПК, който не съдържа разпоредба, аналогична на чл. 70 от отменения Граждански процесуален кодекс. С оглед на изложеното, инкорпорираното в частната жалба искане по чл.248 от ГПК за изменение на определение №186 от 29.06.2022г. по т.д.№187/2022г. на ВКС, ТК, ІI т.о., подлежи на разглеждане от състав на ВКС, постановил определението. При този изход на спора на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение,