Определение № 50218 от 11.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 887/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. К. Н., като пълномощник на М. И. А. срещу определение № 273946/23.09.2021 г. по гр. д. № 5891/2020 г. по описа на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото въззивно решение, в частта му за разноските. Изложени са доводи за липса на доказателства за заприходяване на заплатената сума по сметка на адвокатското дружество, евентуално за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение. Ответникът по частната жалба оспорва същата. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: С определение по гр. д. № 888/2022 г. по описа на ВКС, второ г. о., не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 264052 от 17.06.2021 г., постановено по гр. д. № 5891/2020 г. на Софийски градски съд, по касационната жалба на ищеца – жалбоподател и в настоящото производство. С въззивното решение М. И. А. е осъден да заплати на Д. Т. Т., действащ като ЕТ „Д. Т. - Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ“, сумата 936 лв. – адвокатско възнаграждение. С определението на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, образувано по молба на М. И. А. за изменение на въззивното решение, в частта му за разноските, същата е оставена без уважение. Прието е, че с въззивното решение молителят е осъден да заплати разноски в размер на сумата 936 лв. /адвокатско възнаграждение във въззивното производство/. Установено е извършването на такива в претендирания от ответника размер. Посочено е, че са били представени доказателства за действителното заплащане на възнаграждение в този размер по банков път /проформа фактура № 35 от 11.10.2020 г., фактура № 167 от 14.10.2020 г. и платежно нареждане от 14.10.2020 г./. Прието е, че заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно предвид уговарянето му в размер близък до минимално установения в Наредба № 1/19.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /възлизащ на 756 лв./. Съобразени са фактическата и правна сложност на делото, като са изложени конкретни обстоятелства за определянето й. Видно от представените платежни документи, със същите е удостоверено заплащането по банков път изцяло на горната сума. С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК действително е предвидена възможността да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение за един адвокат в случаите, когато то е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. В конкретния случай, договореният и заплатен размер на адвокатското възнаграждение /936 лева/, не се е явявал прекомерен, предвид установения в цитираната норма критерий. Обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о.