Определение № 7292 от 03.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6424/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. във връзка с чл. 160, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано e по частна жалба от В. В. М. против определение № 3816/24.04.2025 г., постановено по адм. дело № 745/2025 г. по описа на Административен съд – Бургас, с което е оставена без разглеждане, като недопустима, жалбата му против заповед № СД-01-62/10.03.2023 г., издадена от заместник-министър на правосъдието, с която е освободен от длъжността „съдия по вписванията“ при Районен съд – Поморие, и производството по делото е прекратено. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на определението, като се изтъква, че в жалбата до първоинстанционния съд са посочени факти, на основание на които се иска обявяване на нищожност на процесната заповед, но съдът не ги е разгледал, и че има интерес молбата му да е била удовлетворена от компетентен орган. Обективирано е искане за отмяна на определението и връщане на делото за разглеждане на спора по същество. Ответникът – министърът на правосъдието, чрез пълномощниците главни юрисконсулти Ю. Борисова и П. Рътарова, в писмен отговор оспорва частната жалба като неоснователна и заявява искане за отхвърлянето й като такава и оставяне в сила на атакуваното с нея прекратително определение. Моли за присъждане на сторените по делото разноски – юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, шесто отделение, при извършена проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, като обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в преклузивния 7-дневен срок по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която атакуваният с нея съдебен акт е неблагоприятен, срещу определение от кръга на визираните в чл. 160, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество, е основателна. За да остави без разглеждане жалбата на В. М. против заповед № СД-01-62/10.03.2023 г., издадена от заместник-министър на правосъдието, с която В. М. е освободен от длъжност на основание чл. 287, т. 2 от Закона за съдебната власт във връзка с чл. 325, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда и постъпило писмо с № 11-00-265/01.03.2023 г. от Районен съд – Поморие с приложена молба от В. М., съдия по вписванията при Районен съд – Поморие, с искане за прекратяване на трудовото му правоотношение по собствено желание, първоинстанционният съд е приел, че жалбата е недопустима поради липса на правен интерес. С издаване на оспорената заповед молбата на М. е уважена, т.е. е постановен позитивен за него резултат, който не засяга неблагоприятно правата и интересите му. Определението е неправилно. Според правната теория един административен акт е недействителен, когато е засегнат от недостатък, изразяващ се в съществено нарушаване на нормативно установените изисквания за неговата законосъобразност. Недействителността може да бъде пълна /нищожност/ и непълна /унищожаемост/. Изискванията за законосъобразност на административните актове са посочени в чл.146, т. 1-5 от АПК: актът да е издаден от компетентен орган, в съответната форма и при спазване на процесуалноправните разпоредби по издаването му, да са спазени материалноправните разпоредби относно съдържанието му и да е съобразен с целта, която преследва законът. Нищожността винаги се свързва с особено тежък порок, който да прави невъзможно и недопустимо оставането на акта в правната действителност. Най-често се приема, че за да е налице нищожен административен акт, той трябва да е лишен от законова основа, да е налице пълна липса на условията, визирани в хипотезата на правната норма за издаването му, а също така и да е издаден от некомпетентен орган. В конкретния случай В. М. в жалбата си до съда е изложил изрични доводи, че процесната заповед е издадена от некомпетентен орган – зам. министъра на правосъдието, и първоинстанционният съд е дължал произнасяне по изрично заявеното от жалбоподателя основание за нищожност, визирано в чл. 146, т. 1 от АПК, което не е обвързано със срок за предявяване, съгласно чл. 149, ал. 5 от АПК. Съществено в този контекст е да се акцентира върху това, че всяко лице, адресат на индивидуален административен акт, има интерес молбата му за издаване на такъв да е удовлетворена от компетентен орган, а дали това е така, е въпрос, който трябва да се разгледа и реши по същество. Като е оставил жалбата без разглеждане, съдът е постановил материално незаконосъобразен съдебен акт, който следва да бъде отменен, а делото да му се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,