Определение № 629 от 10.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 39/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Ю. В. И. против решение № 2164 от 11.09.2019 г. по т. дело № 918/2019 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация не е заявил становище. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на търговска колегия, І т.о., за да се произнесе взе предвид следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е направил идентични с изложението при предходното разглеждане на спора от ВКС доводи във връзка с твърдения за недопустимост на въззивното решение, обосновано от него с разбирането му, че исковете по чл.422 ГПК и тези по чл.79,ал.1 ГПК не било допустимо да се съединяват при условията на евентуалност. В тази връзка и с такова съдържание са формулирани няколко въпроса, аналогични на тези поставени и при първото разглеждане на спора. Касаторът под надслов „по правилността на постановеното решение“ е поддържал, с оглед доводите си за недопустимост, че предявеният иск по чл.422 ГПК се явявал преюдициален по отношение на уважения иск по чл.79, ал.1 ЗЗД. Развити са оплаквания за това, че първостепенния съд, след като достигнал до извода за това, че не е обявена валидно предсрочна изискуемост на дълга не бил установил по размер дължимите месечни вноски, а въззивният съд, преди да разглежда осъдителния иск трябвало да обезсили първоинстанционното решение, като установи вноските с настъпил падеж.В тази връзка е формулирал следните въпроси – „ Следва ли съдът при разглеждане на главният установителен иск да установи дължимите суми по вноски с настъпил падеж към дата на подаване на заявлението. 2 / „ В случай, че първоинстанционният съд не е разгледал и установил по размер дължимите вноски към дата на подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК, това представлява ли основание за обезсилване на постановеното решение… 3 / „ Следва ли въззивният съд да уважи претендираните суми за договорна и наказателна лихва по предявеният евентуален осъдителен иск.„ Страната е поддържала, че тези въпроси били разрешени в противоречие с приетото по посочени решения на ВКС. Поставен още е въпросът – „При наличието на нови предпоставки и направено възражение за настъпила погасителна давност, съобразно изложеното в Касационната жалба следва ли въззивната инстанция да се произнесе по така направеното възражение.“ Препратено е към касационната жалба, в която направеното възражение е съобразявано със сроковете в заповедното производство.Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава извод за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставените от него въпроси във връзка с допустимостта на производството по иска с правно основание чл.79,ал.1 ЗЗД, изведена от съотносимостта му към иска с правно основание чл.422 ГПК са били разрешени в хода на производството. Нещо повече, при първоначалното разглеждане на претенциите пред ВКС е очертан изрично, с отменителния диспозитив на касационното решение, само иска по чл. 79,ал.1 ГПК като предмет на новото въззивно разглеждане на спора.ВКС, в предходния си състав е извършил преценка за неравноправност на клаузите н на чл.7 от Договора и чл. 9.1 от ОУ и във връзка с това е върнал делото, в частта му по иска по чл.79, ал.1 ГПК с изрични указания за назначаване на счетоводна експертиза, която да определи размера на дължимите лихви, без съобразяване на установената с тези норми едностранна възможност за банката да увеличи лихвения процент. Следователно, както е приел и ВКС, в предходния си състав, въззивният съд при новото разглеждане на спора следва се произнесе единствено и само по осъдителния иск, вземайки предвид нищожността на посочените уговорки. Указанията, дадени от ВКС по чл.294,ал.1 ГПК са задължителни за повторно разглеждащия делото въззивен съд. Следователно, поставените фактически въпроси, свързани с предявения иск по чл.422 ГПК са извън предмета на спор при повторното разглеждане на делото и като такива не могат да доведат до относимост към доводите за допускане на касационно обжалване, тъй като влизат в противоречие с определената дефинитивност на правния въпрос, третираща единствено възможност същите да са изведени от решаващите изводи на въззивния съд, а не от защитата на страната по спора въобще. В случая, въззивният съд изцяло се е съобразил с дадените му указания- изслушал е пред себе си експертиза с очертаната от касационната инстанция задача и се е произнесъл в съответствие с определения от ВКС предмет на спора, следвайки неговите указания. Доколкото касаторът не поставя въпрос, с оглед така приетото, а поставените от него въпроси са извън предмета на спор при повторното разглеждане, се налага извод, че въпросите не са релевантни, не само поради фактическия им характер, но и с оглед обстоятелството, че същите са поставени изцяло във връзка със защитната теза на касатора, а не с решаващите изводи на въззивния съд, респективно с неговото процедиране. Този извод се налага поради това, че същите са обосновани с оплаквания за неправилност на акта, но нито един от тях не е обсъждан във връзка с конкретно отклонение от цитираната практика, тъй като същата е разглеждана само в контекста на твърдението на страната за неправилност на процедирането на състава, при това без да се вземе предвид разпоредбата на чл.294 ГПК и без да бъде съобразено, че в случая се касае за повторно разглеждане на спора от въззивният съд след и в изпълнение на дадени задължителни указания по приложението на материалния и процесуален закон от ВКС. При така депозираното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК не се установяват основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение