Определение № 1915 от 26.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 690/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Легато Дизайн“ ЕООД срещу решение № 47/29.01.2026 г. по в.т.д. № 893/2025 г. на САС в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателя частна жалба срещу разпореждане от 27.10.2025 г. на СГС по т.д. № 1105/2025 г., с което е указано да се внесе държавна такса по подадената молба с правно основание чл.240 ГПК. Според частния жалбоподател решението в обжалваната част е незаконосъобразно, защото с разпореждането на СГС се създава имуществено задължение, подлежащо на съдебен контрол. Поддържа се, че е нарушено правото на ефективна съдебна защита по спора за дължимостта на държавната такса. Изложени са съображения, че макар и формално да не прегражда развитието на делото, разпореждането на първоинстанционния съд за внасяне на държавна такса по молбата с правно основание чл.240 ГПК създава задължение, неизпълнението на което води до процесуални последици – връщане на молбата. Частният жалбоподател се позовава на нормата на чл.56 от Конституцията на Република България, както и на чл.6, пар.1 от ЕКПЧ. Сочи се, че в практиката на ВКС се допуска съдебен контрол при спор относно дължимостта на държавната такса. Иска се да се отмени решението на апелативния съд в обжалваната част. Ответникът "Първа инвестиционна банка" АД, е подал отговор, с който я оспорва с довода, че разпореждането за дължимостта на държавна такса по молба с правно основание чл.240 ГПК не подлежи на обжалване. По допустимостта. Частната жалба е подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, който прегражда развитието на производството пред апелативния съд, поради което на основание чл. 274, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 1 ГПК е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Апелативният съд е приел с решението, което в обжалваната част има характер на определение, че е процесуално недопустима подадената от „Легато Дизайн“ ЕООД частна жалба срещу разпореждане от 27.10.2025 г. на СГС по т.д. № 1105/2025 г., с което са дадени указания да се внесе държавна такса по молбата с правно основание чл.240 ГПК, поради което е оставил без разглеждане частната жалба. По същество – частната жалба е неоснователна. Касационният съд намира за правилен изводът на апелативния съд, че частната жалба е процесуално недопустима, защото с нея се атакува съдебен акт, който не прегражда развитието на производството, и не е предвидена в закона възможност за неговото обжалване. С разпореждане № 8411 от 27.10.2025 г. на СГС по т.д. № 1105/2025 г. е указано на „Легато Дизайн“ ЕООД да се внесе държавна такса в размер на 2160 лв. по подадената от него молба с правно основание чл.240 ГПК. Това разпореждане е обжалвано пред апелативния съд с частна жалба, но то не попада сред визираните в нормата на чл. 274, ал. 1 ГПК съдебни актове, които подлежат на обжалване с частна жалба. В нормата на чл. 274, ал. 1 ГПК са посочени изчерпателно определенията на съда, които подлежат на самостоятелно обжалване с частна жалба пред по-горен по степен съд. Процесуална възможност за обжалване е предвидена само за определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото /т. 1/, и за определенията, чиято обжалваемост е изрично уредена в закона /т. 2/, а по силата на препращането в чл. 279 ГПК правилата на чл. 274, ал. 1 ГПК за обжалване на определенията се прилагат и по отношение на разпорежданията. Първоинстанционният съд в изпълнение на правомощията си по чл. 262, ал.1 ГПК с разпореждане № 8411 от 27.10.2025 г. по т.д. № 1105/2025 г. на СГС е предоставил на молителя срок да поправи констатирана нередовност на молбата по чл.240 ГПК - да внесе държавна такса от 2160 лв. Това разпореждане не прегражда по-нататъшното развитие на делото, а само обезпечава законосъобразното развитие на производството по чл.240 ГПК. Процесуалният закон не предвижда възможност това разпореждане да бъде обект на самостоятелен инстанционен контрол. Евентуалната незаконосъобразност на дадените с разпореждането указания относно дължимата държавна такса може да бъде проверена единствено по повод на обжалване на последващо разпореждане за връщане на молбата по чл.240 ГПК, постановено поради неизпълнение на указанията, но не и в отделно производство. В този смисъл са определение № 3970 от 19.10.2023 г. по ч.гр.д. № 3970/2023 Г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, определение № 1363 от 31.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1651/2023 г., Г. К., І Г. О. на ВКС, определение № 101 от 15.02.2012 г. по ч.т.д. № 1000/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, определение № 1735 от 20.06.2023 г. по ч.гр.д. № 2379/2023 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, определение № 50190 от 26.09.2022 г. по ч.гр.д. № 2806/2022 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, в които са дадени разяснения относно необжалваемостта на разпореждането по чл.129 ал.2 ГПК, което има аналогични правни последици с обжалваното пред апелативния съд разпореждане. Постановеното от градския съд разпореждане не отговаря на предвидените в нормата на чл. 274, ал. 1 ГПК критерии за самостоятелно обжалване, поради което касационният съд намира, че правилен е изводът на въззивната инстанция, че то не подлежи на инстанционен контрол. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за нарушения на чл.56 от Конституцията на Република България и на чл.6, пар.1 от ЕКПЧ. Разпореждането на СГС по никакъв начин не ограничава правото на защита пред съд, а в конкретния случай това право е било реализирано, доколкото производството по чл.240 ГПК се е развило и приключило с решение. С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваният съдебен акт на апелативния съд е правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде потвърден. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд