Определение № 10474 от 07.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8638/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. К. Н., [ЕГН], с постоянен адрес в гр. Варна, [улица], чрез упълномощения адв. Х. Якимов, против Определение № 6534 от 24.06.2024 г., постановено по адм.дело № 835/2024 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу мълчалив отказ на директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна да извърши административна услуга – определяне/установяване размера на дължимия данък за недвижим имот с идентификатор 10135.5404.1638 с площ от 801 кв.м., деклариран с Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с рег. № МД-Т24002333ВН/13.03.2024 г., като недопустима и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно, като постановено в нарушение на закона. Оспорва изводите на съда, че не е налице подлежащ на оспорване индивидуален административен акт. Моли настоящия съд да отмени обжалваното определение и върне делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – директор на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, чрез процесуален представител в писмен отговор, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на Н. К. Н. срещу мълчалив отказ на директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна да извърши административна услуга – определяне/установяване размера на дължимия данък за недвижим имот с идентификатор 10135.5404.1638 с площ от 801 кв.м., деклариран с Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с рег. № МД-Т24002333ВН/13.03.2024 г. От фактическа страна съдът е установил, че жалбоподателят Н. не е подал искане по образец съгласно чл. 3, ал. 1 от Приложение № 2 към ЗМДТ, заедно с подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ, поради което не е бил формиран мълчалив отказ. По тези съображения е достигнал до извод за недопустимост на жалбата. Обжалваното определение е правилно, макар и не по изложените в него мотиви. С измененията на ЗМДТ в ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г. са отпаднали задълженията на приобретателите да подават декларации по чл. 14 ЗМДТ за облагане с годишен данък за имотите и ограничените вещни права. В процесния случай, Н. Н. е подал такава декларация, без да е задължено лице и без наличие на правно основание. При това положение, не е налице и задължение на административния орган за произнасяне по така подадената декларация. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗМДТ, данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година. Съдебната практика безпротиворечиво приема, че тези данъчни съобщения, с които собственикът на имот се уведомява за формираните размери на задълженията за местни данъци и такси, имат уведомителен характер и не подлежат на обжалване. Задълженията по тях подлежат на установяване с акт по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Така издаденият акт за установяване на задължение по декларация е актът, с който се определя конкретният размер на данъка и таксите за услугите по чл. 62 ЗМДТ за съответния имот. Твърдението на касатора, че в самата декларация по чл. 14 ЗМДТ е инкорпорирано искане за издаване на такъв акт няма опора в правната уредба, а и е в противоречие с чл. 107, ал. 3 ДОПК. От така изложеното следва, че след като не е налице задължение на административния орган да се произнесе с административен акт в конкретния случай, то не би могло да се формира мълчалив отказ. Наличието на годен за атакуване административен акт е процесуална предпоставка за образуване на съдебно производство от категорията на абсолютните, а липсата му води до недопустимост на съдебното производство съгласно чл. 159, т. 1 АПК. Като е приел, че оспорването е процесуално недопустимо, Административен съд – Варна е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена, като на основание чл. 143, ал. 3 АПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24, изр. първо от Наредба за заплащането на правна помощ, следва да му бъде определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,