Определение № 988 от 18.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1775/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Дженерали застраховане“АД срещу решение № 239 от 17.07.2023г. по в.т.д.№ 664/2022г. на АС Варна, с което е потвърдено решението по т.д. №14/2022г. на ОС Шумен в частта, с която ответното дружество е осъдено за заплати на К. Г. К. на основание чл. 432 КЗ обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на пътно произшествие, настъпило на 25.06.2021г., в размера над 10 000 лева до присъдените 40 000 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.07.2021г. В касационната жалба са въведени оплаквания, основани на разпоредбата на чл.281,т.3 ГПК. Не се оспорва правилното установяване на механизма на процесното пътно произшествие, но касаторът счита определения размер на съпричиняване от пострадалия за занижен. Поддържа, че допуснатите от ищеца правонарушения са допринесли в равна степен за получаването на травмите му от произшествието. Акцентира се, че пострадалият е управлявал с превишена скорост от 58.7 км./ч. при допустимата 50 км./ч., а съгласно заключението на автотехническата експертиза, при управление от ищеца на лекия автомобил „Д. Л.“ с допустимата от закона скорост, произшествието е било предотвратимо чрез аварийно спиране. Изложени са и съображения за принос от пострадалия и поради непоставяне обезопасителен колан, в която връзка отново се акцентира на занижения процент - 20%, определен от въззивния съд в приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД. Изложени са и съображения за несъобразяване в пълна степен на всички обстоятелства, имащи значение за определяне на справедливия размер на обезщетението и твърдения, че определеното като справедливо обезщетение от 60 000лв. е завишено. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването при твърдения за очевидна неправилност на обжалвания акт по съображения, че при формиране изводите на АС Варна са нарушени правилата на формалната логика - направените от съда заключения не следват от изложените в тяхна подкрепа аргументи. Посочва се, че от една страна решаващият състав е приел, че при правомерно поведение от страна на ищеца (управление с разрешената скорост в конкретния пътен участък), той е имал техническа възможност да предотврати сблъсъка, а от друга страна е извел, че противоправното поведение на ищеца не е от значение за избягване на ПТП, а само за степента на увреждането - две тези, които напълно си противоречат. Касаторът счита, че посоченото противоречие в изложените аргументи и направените въз основа на тях изводи е довело до определяне на занижен размер на съпричиняване от страна ищеца. С аргументите, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с постоянната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4 от 1968г., относно материалноправния въпрос за приложението на установения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне на обезщетението за причинените от деликта неимуществени вреди и тяхната релевантност за справедливия размер на обезщетение, се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/ Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на обезщетението?; 2/ Длъжен ли е съдът да търси справедлив и точен паричен еквивалент на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?; 3/ Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? В писмен отговор ищецът оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ответника срещу първоинстанционното решение на уважаване на иска за разликата над 10 000лв. до 40 000лв. С оглед приетия от първоинстанционния съд размер на справедливото обезщетение от 80 000лв. и приетия размер на съпричиняване от страна на пострадалия в степен на 1/2, застрахователното дружество е обжалвало единствено правилността на извода за размера на справедливото обезщетение, поддържайки, че искът е основателен за сумата 10 000лв. С въззивното решение е счетено, че справедливото обезщетение е в размер на 60 000лв., а съпричиняването следва да бъде отчетено в степен от 20 %, независимо, че оплаквания и възражения срещу размера на определеното съпричиняване застрахователят не е въвел, т.е. въпросът по приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД не е бил въведен в пределите и обхвата на въззивното производство, тъй като въззивната жалба на ищеца е върната с влязло в сила определение. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е очевидно неправилно с оглед изложените от съда мотиви относно размера на съпричиняването. Въззивната инстанция е акцентирала на обстоятелството, че същественото нарушение на пострадалия е това по чл.137а ЗДвП - непоставянето на обезопасителен колан. По отношение на избраната от този водач скорост на движение е приела, основавайки се на заключението на експерта, че превишаването на максимално допустимата за съответния пътен участък скорост (изчислена на 58,7 км/час спрямо допустимата от 50 км/час), не е от изключително значение за избягване настъпването на ПТП, а единствено за тежестта на удара. Въззивната инстанция е преценила от значение и факта, че другият участник в пътното произшествие - товарен автомобил, при излизане от бензиностанция, освен че е нарушил забраната със знака „Стоп“, не се е съобразил и с другия задължителен указателен знак Г2 - “Движение само надясно след знака“. Обосновала е, че ако товарният автомобил беше продължил движението в дясната пътна лента (с посока към [населено място]), сблъсък между двете превозни средства не би настъпил. В този смисъл е отчела, че поведението на ищеца като водач на лекия автомобил с отнето предимство за движение по пътя, е условие за вида и степента на увреждането, без да е пряка причина за вредоносния резултат, настъпил в резултат на деянието на прекия причинител. Тези изводи не могат да бъдат определени като изградени в нарушение на правилата на формалната логика. Ако направените от съда заключения не следват от изложените в подкрепа на същите аргументи, както счита касаторът, това не обосновава извод за очевидна неправилност, а води до необоснованост на правните констатации съобразно приетите за установени по спора факти. При довода си за очевидна неправилност, аргументирана с възприемането от въззивната инстанция на две тези, които според касатора „напълно си противоречат“, страната не държи сметка за констатациите в приетата по делото комплексна експертиза, че от гледна точка на поведението на водача на л.а. Д.“, удар не би настъпил само ако скоростта на движение на този автомобил е била под максимално разрешената скорост от 50 км./ч. Същевременно изводите на въззивната инстанция са в посока, че избраната от увредения водач скорост на управление, не е пряка причина за настъпването на сблъсъка с товарния автомобил. Не е основание да бъде квалифицирано като очевидна неправилност и несъобразяването от въззивната инстанция на обстоятелството, което настоящият състав констатира - че тя не е била сезирана с искане за намаляване на размера на приетото от първоинстанционния съд съпричиняване, но на практика е постановила такова. Това обаче не води до недопустимост на обжалваното решение. Същевременно довод за очевидна неправилност поради несъобразяване от въззивната инстанция на пределите на въззивното произнасяне от заявеното в жалбата не е въведен от касатора. Проявлението на очевидната неправилност следва да бъде ясно обосновано и мотивирано от обжалващия. Този порок не подлежи на служебно установяване от касационната инстанция. Констатираното нарушение на процесуалните правила, допуснато от въззивната инстанция, е за неправилност по чл. 269, предл.последно ГПК, която може да послужи като обща предпоставка за касационен контрол само при наличието на надлежно въведен въпрос в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, какъвто не е формулиран. Поставените в изложението въпроси, чрез които се иска осъществяване на факултативния касационен контрол касаят единствено приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на конкретния за спора справедлив размер на застрахователното обезщетение. По делото е установено, че ищецът е получил счупване на две места на капачката на лявото коляно, пукване на големия пищял на лявата подбедрица в горна част, хематом над капачето на лявото коляно. Проведено е консервативно лечение като е поставена гипсова имобилизация на левия долен крайник за 45 дни, след което е била наложена ортеза за 30 дни. Възникналите неудобства са били свързани основно с ограничените движения на левия долен крайник в областта на коляното, свързани първоначално с имобилизацията на крайника и носене на ортеза, използване на помощни средства до средата на м. септември 2022г. По експертното мнение на вещото лице - медик най- изразени болки и страдания пострадалият е изпитвал през първите 4-5 седмици след претърпяното ПТП. При извършваните периодични прегледи е установявано, че коляното е оточно, с палпаторна болка, разпространяваща се към лява подбедрица, атрофия на мускулите и подбедрицата, ограничени движения. Вещото лице е установило, че са налице артрозни изменения под капачката на коляното и артрозна деформация на колянната става, които ограничават сгъването в ставата. При тези безспорно установени факти отсъства основание за преценка въззивният съд да се е отклонил от указанията в ППВС № 4/1968г. и формираната по приложението му съдебна практика. Съставът на апелативния съд е изложил самостоятелни мотиви, въз основа на които е приел по-нисък по размер паричен еквивалент за овъзмездяване на претърпените от ищеца болки и битови неудобства, при преценката на конкретните за спора обстоятелства във връзка с телесното увреждане на ищеца и неговите последици - ограничение в придвижването. На адвоката, осъществил безплатно адвокатска помощ на ответника в касационното производство следва да се присъди възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗА, което съставът на ВКС, с оглед етапа на производството и с оглед фактическата и правна сложност на делото, определя в размер на 1 000лв., включващ ДДС. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.