Определение № 2990 от 05.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4359/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 26684 от 25.07.2025 г., подадена от името на К. Ч. и М. Ч. чрез адв. И. П., против решение № 659 от 02.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2961/2024 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260004 от 02.08.2024 г., постановено по гр. д. № 519/2019 г. по описа на Районен съд – Карлово, за отхвърляне на предявения от касаторите срещу Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, установителен иск за правото им на собственост по силата на реституция по ЗСПЗЗ, дарение, съдебна делба и построяване по време на брака на сгради, на следните недвижими имоти: имот № *** с площ от 12.897 дка в местността „П.“ в землището на [населено място], ведно с построени в имота битова сграда с площ 54 кв. м., овчарник (краварник) с площ 185 кв. м. и торохранилище с площ 64 кв. м., и имот № *** с площ от 2.062 дка в същата местност. В касационната жалба се застъпват оплаквания за наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд неправилно е извършил косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване правото на собственост и е приложил с обратно действие нормата на чл.24, ал.4 ЗСПЗЗ. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол. Формулирани са следните правни въпроси: 1. Относно извършването на косвен съдебен контрол върху решение на ПК, което не е било обжалвано по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ и е влязло в сила – твърди се противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по т.д. № 5/2011 г. и Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т.д. № 6/2005 г. на ОСГК; 2. Относно възможността по отношение на решение на ПК от 1997 г. да се приложи норма, която не е била действаща към този момент, а е приета през 1999 г. Касаторите се позовават и на очевидна неправилност на въззивното решение като основание да допускането му да касация. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация възразява, че касационната жалба е неоснователна и липсва основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срок, от лица с правен интерес от обжалване и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения установителен иск за право на собственост, въззивният съд е приел за неоснователно основното оплакване във въззивната жалба на ищците против извършения от районния съд косвен съдебен контрол на решение № 02271 от 12.08.1997 г. на Поземлена Комисия гр.Карлово. Въззивният съд е приел, че с решение от 15.08.1994 г., постановено по гр. д. № 930/1994 г. на Карловския районен съд, по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е обявено за нищожно решение № 6222, взето с протокол от 20.07.1993 г. на ОПК Карлово, с което се отказва възстановяване на собствеността върху два имота в землището на [населено място] и се оставя в сила решение № 6135, взето с протокол № 02157 от 20.07.1993 г. на ОПК – Карлово като се постига признаване правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на ливада от 2.000 дка в м. „П.“ и нива от 12 700 дка в м. „П.“. Съдът е посочил, че правото на собственост върху процесните имоти: посевна площ от 12 897 дка, м. „П.“, представляваща имот № *** и ливада с площ от 2.062 дка в същата местност, представляваща имот № *** по картата на землището, е възстановено с решението на ПК от 12.08.1997 г. Изложено е, че това решение на административния орган съставлява самостоятелен акт в реституционното производство и подлежи на инцидентна проверка за законосъобразност, тъй като се противопоставя на страна, която не е участвала в административното производство. По тези съображения е прието, че следва да се обсъди направеното от ответника по иска възражение, че процесните имоти не подлежат на възстановяване по силата на императивни правни норми. Съдът е приел за установено, че процесните имоти попадат в границите на Национален парк Централен балкан. Посочил е, че според нормата на чл.24, ал.4 ЗСПЗЗ не се възстановява правото на собственост върху земеделски земи, включени в паркове с национално значение. Въз основа на този анализ въззивният съд е направил извод, че решението на ПК Калофер от 12.08.1997 г. е материално незаконосъобразно като постановено в нарушение на императивни правни норми (чл. 24, ал.4 ЗСПЗЗ и чл. 7, ал.4 ЗДС) и затова то не е годно да възстанови правото на собственост върху спорните имоти в патримониума на наследодателя на ищците. С оглед съображенията на въззивния съд настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въпросът за възможността на гражданския съд да извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност на позитивно решение но органа по земеделска реституция е разрешен в съответствие, а не в противоречие със задължителната практика на ВКС, изложена в Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по т.д. № 5/2011 г. В т.1 на тълкувателното решение е прието, че когато с постановения в реституционно производство административен акт са засегнати вещни права на държавата, при предявен срещу нея иск тя може да установи, че е носител на правото на собственост върху спорния имот. За държавата това е единственият способ за защита срещу незаконосъобразен административен акт, затова не е налице пречка за осъществяването на косвен съдебен контрол за законосъобразност на акта при релевиран от държавата довод. Това следва и от разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК, че съдът може да се произнесе инцидентно и по материалната законосъобразност на акта, когато той се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Погрешно е становището на касаторите, че според практиката на ВКС възстановяването на собствеността не подлежало на последваща преценка за законосъобразност, ако не е било оспорено по реда на чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ. Позитивното решение на административния орган не подлежи на обжалване по съдебен ред, а държавата не е страна в административното производство, за да обжалва това решение. Именно затова в посоченото тълкувателно решение е прието, че върху такова решение може да се извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика по въпроса. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на решението и по въпроса за възможността по отношение на решение на ПК от 1997 г. да се приложи норма, която не е била действаща към този момент, а е приета през 1999 г. Забраната за възстановяване правата на собственици върху земеделски земи, включени в резервати, определени по реда на Закона за защита на природата, както и другите защитени природни територии с национално и международно природоохранно значение, е въведена в ЗСПЗЗ от приемането на закона през 1991 г. – чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ, ред.ДВ бр.17 от 01.03.1991 г. От изменението на ЗСПЗЗ през 1992 г., ДВ бр.28/1992 г. тази забрана се съдържа в чл.24, ал.4 ЗСПЗЗ като е променена само номерацията, но не и текстът на нормата. В тази редакция нормата се запазва до 1998 г., следователно е била действаща към постановяване на решението на ПК Калофер от 1997 г. Не се констатира очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като основание за допускането му до касационно обжалване. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната логика. Ответникът претендира разноски в настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл.78, ал.8 ГПК юрисконсултското възнаграждение се определя от съда в границите на НЗПП – от 200 до 450 лева (чл.25, ал.1 от Наредбата). Настоящият състав определя възнаграждението в размер от 300 лева. Касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника сумата 153,39 евро. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение