Определение № 104 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1401/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. М., приподписана от адвокат М. П., против определение № 479 от 21.02.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 184 по описа за 2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 5513 от 30.12.2021 г. на Софийски градски съд за връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и прекратяване производството по гр. д. № 5858/2021 г. За да се произнесе налице ли е основание за допускане на касационно обжалване касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че А. Б. М. е предявила срещу адвокат В. А. В. иск с правно основание чл. 124 вр. чл. 490, ал. 2 ГПК вр. чл. 185б ЗЗД за признаване по отношение на ответника, че публичната продан, приключила с Постановление за възлагане от 1.12.2017 г. на ЧСИ А. П. по изп. д. № 711/2015 г. е нищожна, поради това, че имотът е закупен от лице, което не е имало право да наддава. Предявила е и втори обективно съединен иск за признаване за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че процесният имот е несеквестируем по смисъла на чл. 444, т. 7 ГПК. С разпореждане от 28.05.2021 г. първоинстанционният съд е приел, че исковата молба е нередовна и е дал указания на ищцата да посочи към датата на Постановлението за възлагане ответникът бил ли е в граждански брак; да опише имота, предмет на Постановлението за възлагане с пълен административен адрес, площ и съседи; да посочи номера на идентификатора на имота съгласно изготвената кадастрална карта; да представи кадастрална схема на имота; да представи актуална данъчна оценка на имота и да представи оригинал на Декларация за семейно и имотно състояние по чл. 83, ал. 2 ГПК във връзка с искането за освобождаване от държавна такса. Разпореждането, включващо и предупреждение за последиците от неизпълнение на указанията, е връчено на ищцата на 21.06.2021 г. В указания срок, изтичащ на 5.07.2021 г., указанията не са изпълнени, поради което първоинстанционният съд е приложил чл. 129, ал. 3 ГПК. Апелативният съд е посочил, че оплакванията в частната жалба са, че указанията са незаконосъобразни и ненужни, като са свързани по-скоро с доклада по делото. Намерил е, че правилно първоинстанционният съд е приел, че се касае до нередовност на исковата молба. Изложил е съображения, че ищецът следва да посочи и установи дали към момента на издаване на Постановлението за възлагане ответникът е бил в брак, т.е. дали е придобил имота самостоятелно или в режим на СИО. Тази информация е свързана с редовността на исковата молба, тъй като ако ответникът е бил в граждански брак, то придобитият имот е в СИО и при иск за установяване нищожност на публичната продан, негов задължителен необходим другар би била и евентуалната му съпруга. Посочването на надлежните страни по делото е въпрос, свързан с редовността на исковата молба. Останалите указания въззивният съд е счел за неправилни – имотът е индивидуализиран в Постановлението за възлагане; данъчна оценка не е необходима, тъй като държавната такса ще бъде определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК върху продажната цена; ищцата е представила в оригинал декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК А. Б. М. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, евентуално т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) допустимо ли е съдилищата да връщат искова молба поради нередовност на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, когато дадените указания не са съобразени с разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 6, ал.2 и ал. 3 и чл. 128, т. 1-3 ГПК, с предмета на делото и предявените искове, при положение, че дадените указания извън лимитираните могат да получат разрешение в хода „на процеса, като се изведат не само от фактическите твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, но се уточнят от ищеца допълнително, ако съдът прецени за необходимо и обективира указания в проектодоклада; 2) допустимо ли е за съдилищата да прилагат санкция към ищеца по реда на чл.129, ал. 3 ГПК преди да са изпълнили задълженията си по смисъла на чл. 129, ал. 2 ГПК и дали това противоречие обуславя „порок на волята“, който е съществен и е основание за касация на порочния акт; 3) приложима ли е разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК при обжалване на определения с прекратителен характер, постановени по реда на чл. 129, ал. 3 ГПК във въззивното производство и длъжен ли е въззивния съд да подчини преценката си и изложи мотиви, съобразно тази разпоредба или директно може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Първият въпрос е обоснован с доводите, че дадените от първоинстанционния съд указания са неясни, тъй като съдът само е констатирал, че исковата молба е нередовна, без да посочи нередовностите, съотносими към изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 6 и чл. 128, т. 1-3 ГПК, т.е. без да обвързва дадените указания с предмета на спора, а следователно дадените указания не са пречка за даване ход на делото и биха могли да се уточнят и на по-късен етап, поради което са преценени за неоснователни и не са изпълнени в очакване на нови или допълнителни указания, които да спомогнат за изясняване на заявените претенции. Съгласно практиката на ВКС само ако дадените указания са ясни и съотносими към предмета на спора и не бъдат изпълнени, следва да бъде приложена санкцията по чл. 129, ал. 3 ГПК, а неизпълнението на неясни или неправилни указания не влече след себе си последици за ищеца по чл. 129, ал. 3 ГПК и само ако обстоятелствената част и петитума на исковата молба са неясни или се констатира противоречие между тях, съдът следва да даде указания за уточняването им и за отстраняване на допуснатата нередовност. С оглед посочената обосновка по първия въпрос не е налице противоречие със сочената от касаторката практика на ВКС, нито същия е от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото. Въпросът е свързан с правно необоснованата теза на касаторката, че само противоречие или неяснота между обстоятелствена част и петитум на искова молба, липса на подпис (чл. 127, ал. 1, т. 6 ГПК) или на приложенията по чл. 128 ГПК могат да обусловят указания за отстраняване нередовност на исковата молба, както и че съдът е длъжен да мотивира защо приема, че е налице дадена нередовност на исковата молба. Общо уредените в чл. 127 и чл. 128 ГПК изисквания за редовност на исковата молба имат и специфични характеристики в зависимост от вида на иска (установителен – положителен или отрицателен в широк смисъл, какъвто е и иска за нищожност на дериватилно придобивно основание, за облигационно вземане или за защита на вещно право), осъдителен или конститутивен, подлежи ли исковата молба на вписване или не, според конкретните твърдения налице ли е задължително необходимо другарство на страната на ответниците и т. н. В случая въззивният съд е счел, че едно от указанията цели да установи дали процеса е допустим с оглед неучастието на задължителен необходим другар. За друга част от указанията (за посочване на идентификатора и представяне на кадастрална схема на имота) се касае не до нередовност на исковата молба, а до спазване изискването на чл. 114 ЗС да не се дава ход на искова молба, подлежаща на вписване (каквато съгласно чл. 114, б. „а“ вр. чл. 112, б. „а“ ЗС е и искова молба за нищожност на акт за прехвърляне на вещно право), неизпълнението на които се свързва с последиците по чл. 129, ал. 3 ГПК - Тълкувателно решение № 3 от 19.07.2010 г. по т .д. № 3/2009 г., ОСГК на ВКС, т. 3. Вторият въпрос отново е свързан с тезата, че указанията на съда са били неясни, тъй като ищцата е счела, че те могат да се отстранят и в хода на делото, доколкото не е било посочено с кое конкретно изискване за редовност на исковата молба са свързани, поради което съдът е следвало да даде нови ясни и точни указания. С оглед на тази теза въпросът се явява неотносим към данните по делото. Указанията на съда до ищцата са ясни и конкретни, като в процесуалния закон липсва изискване съдът да мотивира защо приема, че е налице дадена нередовност на исковата молба или защо е необходимо представяне на определени документи (например с оглед вписване на исковата молба). Третият въпрос е свързан с твърдението, че въззивният съд не е обосновал собствени мотиви и аргументи по отношение на указанията, дадени от първоинстанционния съд и формално не са спазени правилата на формалната и правна логика при обосноваване на правните изводи за законосъобразност на връщане на исковата молба, като е пропуснал да обсъди и да даде отговор ва всички оспорвания и възражения, заявени в частната въззивна жалба. При тази обосновка и този въпрос е изцяло неотносим към данните по делото. Въззивният съд е приел, че законосъобразно е указанието да се представят доказателства дали ответника е бил в брак към датата на придобиване на правата, като е изложил съображения какво е правното значение на това обстоятелство и защо е налице нередовност на исковата молба (относно правилността на този извод липсват доводи и поставен въпрос от жалбоподателката). По отношение на останалите указания е счел, че не са свързани с нередовност на исковата молба и е посочил защо (и изключение на указанията за индивидуализация по кадастрална карта, относима към изискването за вписване на исковата молба, но по отношение на тези указания липсват доводи в частната въззивна жалба, а допускане на касационно обжалване с оглед неизпълнение задължението на апелативния съд да прецени законосъобразността на атакуваното прекратително първоинстанционно определение при условията на пълен въззив, без да е обвързан от доводите на жалбоподателя, не би променило изхода на процесуално правния спор). Необсъдените доводи относно професионалните качества на първоинстанционния съдия, обективирани в пет абзаца на частната въззивна жалба, не подлежат на разглеждане в производството по глава ХХІ ГПК. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение