Определение № 209 от 29.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 154/2012 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1-во, във вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 1193/17.І.2012 г. на [фирма]-гр. П., подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от САК против определение № 3510 на Пловдивския ОС, ГК, V-ти /въззивен/ с-в, от 27.ХІІ.2011 г., постановено по ч. гр. дело № 3486/2011 г., с което – като процесуално недопустима (подадена от трето, неучаствало в заповедното пр-во лице) - е била оставена без разглеждане частната жалба на този търговец срещу първоинстанционното Разпореждане за незабавно изпълнение, инкорпорирано в заповед № 4187 на Пловдивския РС, ГК, ХІХ-и с-в, от 29.VІ.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 7558/2009 г. Оплакванията на частния жалбоподател [фирма]-гр. П. са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното прекратително определение на Пловдивския ОС, поради което се претендира отменяването му и „постановяване на решение по същество”, с което да бъдело отменено и първоинстанционното разпореждане за издаване на заповед за незабавно изпълнение и на изп. лист в полза на ДФ „З.” или, алтернативно, делото да бъдело върнато за ново разглеждане във въззивната инстанция. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба Д. ф „З.” – София писмено е възразил чрез процесуалния си представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на изложените в нея оплаквания за неправилност на атакуваното прекратително определение на въззивния съд. Ответното по частната жалба [фирма]-гр. П. е изразило чрез управителя си становище, че не я оспорва. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от формална страна в прекратеното частно въззивно пр-во пред Пловдивския ОС, настоящата частна жалба на [фирма]-гр. П. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази частна жалба на третото за заповедното пр-во лице е неоснователна. Същата няма естеството на „касационна”, независимо, че според разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 2-ро – във връзката й с чл. 419 ГПК, с атакуваното определение на ОС-Пловдив привидно е било преградено развитието на изрично регламентираното в процесуалния закон пр-во по обжалване на разпореждане за незабавно изпълнение, инкорпорирано в случая в съдържанието на издадена преди две години заповед по чл. 417, т. 2 ГПК. Въпросното частно пр-во по чл. 419 ГПК предпоставя връчване /на посочения в нея като „длъжник”/ заповед за изпълнение, в която разпореждането за незабавното й изпълнение се явява инкорпорирано и развитието му пред въззивната инстанция е възможно единствено, ако в пределите на преклузивния двуседмичен срок, считано от този начален момент, е било спазено изискването постъпилата частна жалба от страна на съответния длъжник да се придружава от възражението му срещу издадената заповед. Следователно надлежни страни в това нарочно пр-во по чл. 419 ГПК са длъжникът и взискателят-заявител, а процесуална възможност такова разпореждане за незабавно изпълнение да се обжалва без ограничение във времето и от нелимитиран кръг трети лица не е предвидена. В конкретната хипотеза, като е констатирал, че с изтичането на срока по чл. 419, ал. 1 ГПК заповедта за изпълнение влиза в сила вкл. и в частта й досежно разпореденото незабавно изпълнение и затова последното не може да бъде атакувано самостоятелно от трети на заповедното пр-во лица, съставът на Пловдивския ОС е постановил законосъобразно и обосновано прекратително определение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение