Определение № 60769 от 29.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3980/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Инвестбанк” АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителните директори З. Р. и В. К.-Д., чрез юрисконсулт Н. Н., против въззивното решение № 10360 от 11 май 2021 г., постановено по в.гр.д. № 1835/2019 г. по описа на Апелативен съд София, в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение № 7168 от 16 ноември 2018 г., постановено по гр.д. № 1312/2017 г. по описа на Софийския градски съд, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че Х. Ж. П., като кредитополучател по договор за кредит-овърдрафт на физическо лице, дължи на „Инвестбанк“ АД сумата от 22476,73 евро - неустойка за забава върху просрочени лихви за периода 27.08.2012 г.-14.01.2015 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е очевидно неправилно, постановено в противоречие с материалноправните разпоредби и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се становище за необоснованост на извода за недопустимост на първоинстанционното решение в частта относно претендираната неустойка за забава върху просрочени лихви. Съдът единствено лаконично приел, че възражението на кредитополучателя е основателно, без да разгледа и обсъди фактите по делото от значение за разрешаването на спора и да ги обвърже с приложимите правни норми, в съответствие със задължителната практика на ВКС. Необсъдени останали възраженията на банката, че обезсилен бил единствено изпълнителният лист, но не и заповедта за изпълнение. Поддържа се, че последваща отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение и обезсилването на издадения въз основа на него изпълнителен лист, постановени след подаване на възражение от длъжника и предявяването на иск срещу него, не може да обуслови липсата на правен интерес за банката от установяване на вземането ѝ, след като същото е било оспорено пред съда и в тази връзка е предявен иск по чл. 422 ГПК. Поради това че разпореждането за незабавно изпълнение подлежи на самостоятелен съдебен контрол, неговата отмяна не води автоматично до отмяна и на заповедта за изпълнение, която представлява самото изпълнително основание. Заповедта продължава да съществува, независимо от отмененото разпореждане за незабавно изпълнение, като действието ѝ се стабилизира с влизане в сила на решението, с което окончателно се признава вземането на кредитора (по основание и размер) по отношение на длъжника, възразил срещу това вземане. Правният интерес от предявения по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, установителен иск би отпаднал само ако заповедта за изпълнение е обезсилена в хипотезата на чл. 415, ал. 5 ГПК. Твърди се, че с определение от 24 април 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 3974/2017 г. по описа на Софийски градски съд, е отменено разпореждане за незабавно изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 29 септември 2015 г., постановено по гр.д. № 1733/2015 г. по описа на Районен съд София, в частта му за сумата от 22476,73 евро, представляваща неустойка за забава за периода 27.08.2012 г.-14.01.2015 г., и е обезсилен частично издаденият в полза на „Инвестбанк” АД изпълнителен лист. Сочи се, че единствената последица от отмененото разпореждане за незабавно изпълнение е, че самата издадена заповед по чл. 417 ГПК вече не подлежи на незабавно изпълнение до влизане в сила на решението по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което производството по този иск не подлежи на прекратяване, съответно не е отпаднал правният интерес от него. Освен това се подчертава, че наличието на валидна заповед за изпълнение за вземането, по отношение на което е отменено незабавното изпълнение и е висящ исков процес по чл. 422 ГПК, изключва възможността кредиторът да предяви осъдителен иск при условията на евентуалност. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока за отговор ответникът Х. Ж. П., с адрес в [населено място], не взема становище по жалбата. Във въззивното решение, по предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, се приема за установено, че страните са били обвързани от валидно възникнало правоотношение по договор за кредит-овърдрафт на физическо лице, със срок на действие 60 месеца, през което време средствата са могли да се ползват в режим на овърдрафт, като крайният срок е бил до 26.08.2013 г. Договорена е била годишна лихва в размер на 12% върху реално усвоените суми, като лихвата се начислява и заплаща ежемесечно на 26-то число. При допуснато просрочие, кредитополучателят дължи лихва, в размер на договорената такава от 12% плюс наказателна надбавка в размер на 10 пункта годишно. За просрочено плащане на лихвата, банката е следвало да начислява неустойка в размер на 0,05% на ден върху просрочената сума до пълното изплащане. Дължимите лихви и лихвите за просрочие се начислявали ежемесечно от банката. Поради това, че бил настъпил крайният срок за погасяване на кредита - 26.08.2013 г., и липсвало погасяване на изискуеми задължения, банката е счела, че може да поиска от съда да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист без да дължи покана за изпълнение. От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че неиздължената сума за неустойка върху просрочената главница за периода 27.08.2013 г.-14.01.2015 г. е в размер на 22476,73 евро, а общият размер на дълга по кредита възлиза на 452172,09 евро. При тези факти въззивният съд приема, че възражението за недопустимост във визираната във въззивната жалба част е основателно, като не се дължи неустойка за забава върху просрочени лихви в размер на 22476,73 евро за периода 27.08.2012 г.-14.01.2015 г., и потвърждава първоинстанционното решение в останалата (необжалвана от ответника) част. Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предвид възприетата от съда недължимост на неустойката за забава върху просрочени лихви в размер на 22476,73 евро за периода 27.08.2012 г.-14.01.2015 г. и постановеното обезсилване на първоинстанционния съдебен акт в съответната му част. Поставените от касатора въпроси: отмяната на допуснатото незабавно изпълнение на заповед за изпълнение и обезсилването на издадения изпълнителен лист рефлектира ли върху правния интерес от провеждането на установителен иск, води ли отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419, ал. 1 ГПК до обезсилване на заповедта за изпълнение и на издадения въз основа на нея изпълнителен лист, и допустимо ли е предявяване на осъдителен иск, респективно преминаване от установителен към осъдителен иск, при наличие на валидна заповед за изпълнение, по която е предявен установителен иск по чл. 422 ГПК и по която е отменено единствено разпореждането за незабавно изпълнение, не са относими към конкретните изводи на въззивния съд, защото съображения в подобен смисъл не са заявени в обжалваното решение За касационното обжалване жалбоподателят дължи държавна такса от 881,09 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,