Решение № 266 от 12.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1837/2014 г.

Решение № 266 от 12.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1837/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. Х. - И. с пълномощник адв. Ю. С. срещу решение № 572 от 8.11.2013 г. по гр. дело № 750/2013 г. на Плевенски окръжен съд, с което след частична отмяна на решение № 765 от 26.04.2013 г. по гр. д. № 7276/2013 г. на ПРС е бил отхвърлен иск на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявен от починалата в хода на делото нейна наследодателка В. И. И., срещу [община] за присъждане на обезщетение за ползите, от които същата като собственица е била лишена за периода от 28.06.2009 г. до 9.04.2013 г., поради неотстъпване на недвижими имоти в границите на урбанизираната територия на [населено място], след реституцията им по реда на ЗСПЗЗ. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на въззивното решение като неправилно, незаконосъобразно и необосновано във връзка с решаващия извод на въззивния съд, че след приключване на реституционното производство за възстановяване на имотите в стари реални граници съгласно чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и при наличие на изискуемите по чл. 13, ал. 5, ал. 6 ППЗСПЗЗ удостоверения и скици, те не са имали идентификация съобразно изискванията за ЗУТ и ЗКИР, не са били нанесени в кадастъра, което е станало едва след влизане в сила на съдебното решение по гр. д № 675/2010 г. на ПОС, с което е разрешен спор между страните по чл. 53, ал. 2 ЗКИР имотът да бъде попълнен в кадастралната карта. Доводът на касаторката е, че индивидуализацията на имота като правно качество, позволяващо защита при възникнали във връзка с накърняването на собствеността облигационни задължения, е била извършена при реституционната процедура и неправилно е прието за необходимо идентификация по ЗКИР. Спорът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР също е приключил с признаване правото на собственост на наследодателката спрямо ответната община, към съответния минал момент . Общината е задължала имота, обогатявала се е за сметка на собственика. При фактите - така както са приети за установени в тази връзка, въззивният съд е следвало да стигне до извод за основателност на иска в обжалваната част, тъй като в настоящия спор всяка индивидуализация на имота е достатъчна, дори тази по административен адрес. Представена е писмена защита. Претендират се всички разноски. Ответникът в касационното производство [община] не е заявил отговор и не е взел становище. С определение № 877 от 27.06.2014 г. състав на III г. о на ВКС е допуснал до разглеждане касационната жалба при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие на обжалваното решение с установена практиката на ВКС по решаващия за изхода на спора въпрос за материалноправните последици от реституцията при възстановяване правото на собственост по силата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, за значението на завършилото реституционното производство по възстановяване на собствеността в стари реални граници при индивидуализацията на имота, с оглед правото на собственика да получи обезщетение по чл. 59 ЗЗД от този, който го задържа и ползва без основание . Общо поставен в изложението, въпросът е бил решаващо произнесен от въззивния съд при тази особеност, че възстановените с решение № 18197 от 3.10.2007 г. на ОСЗГ [населено място] имоти: лозе от 1,010 дка- имот № 12806 по кадастралния план и лозе от 896 кв. м., имот № 12766 по кадастралния план на [населено място], са били нанесен в новата кадастрална карта (в сила съгласно З-д № 1856/18.09.2010 г. на А. ) и са получили идентификатор по кадастралния регистър едва след приключил съдебен процес между собственика и ответната община по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, съгласно решение № 396 от 15.07.2011 г. на Плевенски ОС, влязло в сила на 10.04.2012 г. С решението е било признато правото на собственост на наследодателката В. И. към момента на влизане в сила на кадастралната карта и към датата на подаване на заявлението пред А. за двата имота, както са били възстановени по решението на ОСЗГ [населено място], съответно правото да бъда допълнена кадастралната карта чрез нанасянето им, в границите на имот с посочен в решението идентификатор. За процесния период - след влизане в сила на решението на ОСЗГ [населено място], което решение е за възстановяване на собствеността в съществуващи (възстановими) стари реални граници на имоти, попадащи в строителните граници, по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и чл. 18ж ал. 1 ППЗСПЗЗ и е било постановено въз основа на удостоверения от 30.11.2000 г., 22.11.2001 г. и № 94-В. / 30.08.2007 г. на Техническата служба на Общ. П. по чл. 13, ал. 5 от ППЗСПЗЗ, до датата 10.04.2012 г. (когато е влязло в сила решението по чл. 53, ал. 2 ЗКИР) и след тази дата, т. е за целия исков период до 28.06.2012 г., ответната [община] е задържала и ползвала имота, оспорвайки правата на наследодателката В. И. . Докато при горните обстоятелства Плевенски окръжен съд приема, че въпреки възстановяването на собствеността в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и чл. 18ж ал. 1 ППЗСПЗЗ въз основа на данните, съдържащи се в удостоверението по чл. 13, ал. 5 от ППЗСПЗЗ и въпреки неоснователното ползване, няма годен обект на правна защита, съответно няма и неоснователно имуществено разместване при лишаване от ползи, които собствеността би носела, обратното разрешение се е наложило в установената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС. В решение № 414 от 6.02.2012 г. по гр. д № 1117/2010 г. I г. о на ВКС е посочено, че в случаите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ индивидуализацията на имота в урбанизирана територия, която в останалите случаи се съдържа в решение и скица към него на органа по поземлена собственост, е извършена още при осъществяване на административната процедура чрез издадените удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ, поради което реституционната процедура приключва с постановяване на решението за възстановяване правото на собственост в стари реални граници, без да е необходимо издаването на последваща скица и без да е от значение това дали имотът е нанесен в новата кадастрална карта по реда на ЗКИР, или не . Защитата на правото на собственост от посегателства, включително защитата на правата, произтичащи от собствеността, както е при иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случаите на отнето без основание ползване, не е обусловена от заснемането, респ. нанасянето на спорния имот в кадастралната карта . В този смисъл ВКС е постановил задължителна за въззивните съдилища практика, споделяна и от настоящия състав: решение № 835 от 6.01.2011 г. по гр. д. № 1578/2009 на I г. о, решение № 42 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 1590/2010 г. на I г. о, реш. № 250 от 2011 г. по гр. д. № 180/2011 на II г. о., реш. № 429 от 28.10.2011 г. по гр. д. № 579/2010 на IV г. о., реш. № 132 от 30.05.2013 г. по гр. д. № 325/2012 г. на II г. о., определение 100 от 2012 по ч. гр. д. № 92/2012 г. на I г. о. и опр. № 336 от 2013 г. по ч. гр. д. № 2015/2013 г. на III г. о. ВКС. Цитираната практика по реда на чл. 290 ГПК следва да се има предвид с оглед принципните положения в ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. по въпросите на неоснователното обогатяване, както и по отношение на фактическите предпоставки на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД при спецификата на разгледания случай, когато е отнето ползването на вече възстановен по реда на ЗСПЗЗ недвижим имот, който въпреки надлежното заявление за това, погрешно не е бил отразен в новата кадастрална карта . Скицата и удостоверението по чл. 13 ППЗСПЗЗ индивидуализират обекта на реституция, като съвместяват действащия регулационен план със стария кадастрален план както е посочено в реш. № 19 от 2.02.2010 г. по гр. д. № 4358/2008 г. I г. о. на ВКС. Когато реституцията по ЗСПЗЗ приключва след изменението на нормата на чл. 18ж, ал. 1, изр. второ ППЗСПЗЗ с ДВ бр. 48/1995 г., указание относно признаците на завършения фактически състав, позволяващ потърсената с иска защита от собственика, е дадено и с реш. № 90 от 5.04.2013 г. по гр. д № 912/2012 г. II г. о. на ВКС. По касационната жалба. Като несъобразено с установената практика на ВКС по решаващо произнесеният въпрос за предпоставките, при които искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД може да бъде успешно проведен от собственика, въззивното решение е в нарушение на материалния закон, но на първо място следва да се изтъкне, че то е недопустимо. Първоначалната ищца В. И. И. е починала в хода на въззивното производство и при двама конституирани нейни наследници по закон, взели участие в същото като въззиваеми страни, не нейният иск въззивният съд е следвало да произнесе с обжалвания понастощем отхвърлителен диспозитив, след частична отмяна на първоинстанционното решение. След конституирането на наследниците по закон като страни в процеса, те са ищците по делото, страни в спорното материално правоотношение и при отмяна на първоинстанционното решение, с което искът на праводателката им е бил уважен, въззивният съд е следвало да постанови съдебния си диспозитив по отношение на тях, а не по отношение на починалата страна, както недопустимо е сторил . Порокът засяга въззивното решение и по отношение на необжалвания пред настоящата инстанция ищец, Н. Х.. Затова въззивното решение следва да се обезсили и делото да се върне на Плевенски окръжен съд, който да постанови допустимо съдебно решение спрямо надлежни страни, съобразявайки естеството на спорното право, което не легитимира активна солидарност при вече двамата ищци, като кредитори. Водим от горното, Върховният касационен съд, III г. о.