Решение № 7407 от 18.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 297/2015 г.

Решение № 7407 от 18.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 297/2015 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на Мохамад Мустафа Баажур - палестинец, роден в Ливан, подадена чрез пълномощник, против решение № 6236 от 22.10.2014 г., постановено по адм. д. № 6077/2014 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на Баажур срещу отказ № ХМ 4665 от 25.04.2013 г. на директора на Дирекция "Миграция" за предоставяне на разрешение за постоянно пребиваване в Република България. Касаторът твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът не е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото, поради което е достигнал до неправилния извод, че е изпълнено основанието по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, послужило на органа да откаже исканото разрешение за постоянно пребиваване. Сочи, че съдът не е приложил правилно разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, като е допуснал нарушение на правото на личен и семеен живот, превратно анализирайки факта, че касаторът е чл. на семейство на български гражданин. Иска отмяна на обжалваното решение и произнасяне по съществото на спора, при което административният акт бъде отменен като незаконосъобразен. Ответникът - директорът на Главна дирекция "Гранична полиция", не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Първоинстанционинят съд е установил подробно релевантната за спора фактическа обстановка, поради което тя не следва да бъде обсъждана повторно. Оспореният отказ за предоставяне на разрешение за постоянно пребиваване в страната на Мохамад Баажур е издаден по негово заявление № 3996 от 13.02.2013 г. Административният орган е мотивирал акта си с изготвеното отрицателно становище № 5614/12.03.2013 г. на началника на група "Миграция"-Хасково, както и въз основа на отрицателното становище на директора на ТД "НС" при ДАНС - Хасково. В последното е посочено, че агенцията разполага с данни, които дават основание да се предполага, че Мохамад Баажур представлява заплаха за националната сигурност. Въз основа на тези становища ответникът е постановил отказ с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Основното възражение на касатора е липсата на основания по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ за постановяване на отказа. Съгласно посоченото в административния акт правно основание, наложената мярка се обосновава с наличие на данни, че лицето действа против сигурността на страната. За прилагане на тази мярка в посочената хипотеза за компетентния административен орган е достатъчно наличие на данни, обосноваващи извод, че лицето действа против сигурността на страната. По силата на чл. 26, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ се отказва издаване на разрешение за постоянно пребиваване в страната на чужденец, когато има данни, че с действията си е поставил или може да постави в опасност сигурността или интересите на българската държава. Съгласно чл. 6, т. 1 ЗМВР (отм) една от основните задачи на Министерство на вътрешните работи е защита на националната сигурност и тя се изпълнява включително чрез дейността по събиране, анализ и оценка на информация, свързана с националната сигурност (чл. 7, т. 1 ЗМВР (отм). Директорът на Дирекция "Миграция" или оправомощени от него длъжностни лица разполагат с правомощие да издават или отказват издаването на разрешения за краткосрочно, продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване. Следователно те разполагат и с правомощието да установяват наличието на обстоятелства от хипотезата на чл. 26, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, в случаите, в които са ги констатирали сами. От своя страна ДАНС осъществява контролна дейност във връзка с пребиваването на чужденци в Република България, но не разполага със самостоятелно правомощие да издава или да отказва издаването на разрешения за пребиваване на чужденци на територията на страната. Затова, в Закона за чужденците в Република България законодателят е предвидил, че основанието "заплаха за националната сигурност" може да се приложи, както на базата на обстоятелства установени при упражнена от МВР компетентност, така и на базата на дадено в условията на чл. 22, ал. 4 от ЗЧРБ становище от ДАНС. Безспорно в този случай административният акт следва да бъде надлежно мотивиран от административния орган, както и да бъде установено наличието на данни за посочените в чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ обстоятелства. В случая отрицателното становище на ДАНС е обвързващо за водещия производството орган. Изразеното в хипотезата на чл. 22, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ становище представлява и мотиви на акта, с който се отказва предоставяне на право на постоянно пребиваване. Получаването на писмено становище от ДАНС по чл. 41, ал. 1, т. 2 от ЗДАНС е задължителен елемент от административното производство по издаване на разрешение за пребиваване на чужденци в Република България (чл. 22, ал. 4 от ЗЧРБ). Действително, постановеният въз основа на отрицателното становище на ДАНС административен акт засяга правната сфера на неговия адресат. Поради това първоинстанционният съд, воден от задължението за гарантиране на правото на ефективна съдебна защита, е проверил фактическите и правни основания за издаване на акта, като е съобразил представеното писмо от 19.09.2014 г. на председателя на ДАНС, адресирано до главния секретар на МВР. Нито в първоинстанционното производство, нито пред касационната инстанция касационният жалбоподател е оборил изнесените конкретни факти. Единствено е изразил становище, че тези факти не обуславят направения от органа извод, че сочат на данни за заплаха на националната сигурност. Както правилно е приел първоинстанционният съд на базата на допустим минимум представена информация, налице са данни, че лицето може да представлява заплаха за националната сигурност, съобразявайки дадената от ДАНС квалификация на личното поведение на лицето, което то не оборва. Съдът е извършил съвкупна преценка на безспорните факти и доказателствата по делото и е достигнал до обоснован извод за съответствие на атакувания отказ с конкретните материалноправни разпоредби. Неоснователен е и касационният довод, изложен в писмените бележки, че административният акт е издаден в противоречие с чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, тъй като чужденецът е чл. на семейство на български гражданин - съпруг на Цветомира Добрева. В случая релевантен е статутът на съпругата-гражданин на ЕС, тъй като сам по себе си, гражданинът на трета страна няма собствени права извън контекста на семейния си живот с гражданин на ЕС. Затова основният спорен въпрос е дали реално правото на семеен живот на гражданката на ЕС налага пребиваване на семейството й в България, респективно същото обстоятелство налице ли е като факт или като намерение на семейството, което се възпрепятства от постановения отказ. Първоинстанционният съд е изложил подробно относимите факти, които по същество не са оспорени от жалбоподателя. Установил е, че съпругата Цветомира Добрева е от гр. Хасково, където живеят родителите й. Тя живее в САЩ от 2001 г., притежава българско и американско гражданство. През 2011 г. се е запознала с касатора по интернет и заминала да живее в Ливан при Баажур, след като приела ислямската религия. Баажур е демонстрирал намерение и за придобиване на американско гражданство чрез съпругата си. Роденото от брака им дете също има двойно гражданство. По делото се съдържат данни за конфликти между съпрузите. Не е спорно, че Мохамад Баажур е със статут на продължително пребиваващ в Република България, на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ. Изложените обстоятелства сочат на извод, че от страна на съпругата-гражданин на ЕС не е налице желание или намерение да упражнява свободно правото си на установяване в България така, че да е необходимо гарантиране право на постоянно пребиваване в България на съпруга, с цел реализиране правото на семеен живот. Последното не е накърнено, тъй като съпругът има статут на продължително пребиваващ в страната именно на това основание. Тези факти не установяват връзка между България и семейния живот на чужденеца по начин, по който да налага правото на постоянно пребиваване в страната. Семейния живот в страната не е изразен като категорично намерение, така че издадената заповед не възпрепятства този факт и не ограничава намеренията на съпрузите. Данните по делото не сочат на категоричен извод за установяване на семеен живот на територията на Република България - като факт и като намерение. В този смисъл оспорената заповед не е издадена в нарушение на правото на семеен живот. Предвид изложеното касационната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, поради което то следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, върховният административен съд