Определение № 50430 от 18.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1681/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. и С. С. срещу определение № 581/28.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3085/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено разпореждане с характер на определение /виж т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 5/12.07.2018 г. по т. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС/ за отказ С. да бъдат освободени от задължение за заплащане на държавна такса по гр. д. № 9145/2017 г. по описа на Софийски градски съд. Жалбоподателите правят оплакване за недопустимост на определението като излагат аргументи за неговата неправилност. Заявяват становище и, че същото е очевидно неправилно. Формално сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси от значение за правото и точно прилагане на закона. Молят определението да бъде отменено и да бъдат освободени от заплащане на такса в размер на 5 476, 32 лв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Съвместната частна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани да обжалват страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. С обжалваното определение Апелативен съд София е потвърдил отказа на Софийски градски съд да освободи С. от задължението им за заплащане на държавна такса в размер на 5 476, 32 лв. Твърдяното от жалбоподателите влошено здравословно състояние съдът е счел за ирелевантно обстоятелство при дължимата по чл. 83, ал. 2 ГПК проверка. Отрекъл е твърдението, че съдът е длъжен служебно да изследва имущественото състояние на ищците. Представените декларации са го мотивирали да направи извод, че ищците разполагат с множество имоти, поради което са в състояние да заплатят дължимата се държавна такса. Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно определение до касационно обжалване. Релевираните основания за директен достъп до касационен контрол не се установяват от настоящия състав на съда. Макар и непрецизно заявени, твърденията за недопустимост на атакувания акт, следва да бъдат разгледани, с оглед служебното задължение на съда да следи за този порок. Определението е постановено при валидно сезиране на съда с редовна частна жалба и в съответствие с формираното искане за отмяна на първоинстанцинония акт, поради което, при преценка на критериите, изяснени с ППВС № 1/1985 г., същото не се явява недопустим съдебен акт. Не се установява и определението да страда от порок, установим пряко от съдържанието му, поради подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. Следователно определението не е и очевидно неправилно. С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касационната инстанция няма служебно задължение да формулира въпрос, а може единствено да го уточни. Във фазата на селекция не може да се проверява правилността на атакувания съдебен акт. При изложените изходни пояснения в настоящия случай се установява, че касаторите не са извели нито материалноправен, нито процесуалноправен въпрос, който да е от значение за решаване на възникналия спор. Това е достатъчно основание да бъде отказан факултативен достъп до контрол от касационната инстанция, тъй като тя не дължи формулиране на въпрос от значение за разрешаване на спора. Обжалваното определение не следва да бъде допуснато до разглеждане за преценка дали същото е законосъобразно постановено. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС