Определение № 50238 от 04.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1314/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца В. А. М. чрез адв. П. К. от САК срещу решение № 1226 от 23.11.2021г. по в.гр.д.№ 1806/2021г. на Апелативен съд София в частта за отмяна на решението по гр.д.№ 1144/2018г. на Софийски градски съд и отхвърляне на предявения срещу ЗК „Лев Инс“АД иск с правно основание чл.226,ал.1 КЗ-отм. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Б. Ю. А., загинала при пътно произшествие на 25.05.2014г. за разликата над 20 000лв. до уважения от първоинстанционния размер от 63 000лв., както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за разликата до 120 000лв. Решението в частта за уважаването на иска до размер на 20 000лв. и в частта за отхвърлянето му за разликата до 180 000лв., частична претенция от 220 000лв., е влязло в сила.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че неправилно е приложен принципът на справедливост, неправилно е отчетено съпричиняване и изводите по приложението на тези правни институти са явно необосновани. Изложени са твърдения за установеност по спора, че ищецът е бил най-близкият човек на загиналото момиче, живели са заедно в продължение на години, имали са общо домакинство, ищецът се отчуждил от своето семейство заради Б., закупил общото им жилище на нейно име, помежду им е била изградена силна, всеотдайна и постоянна връзка, а поради неотчитане на конкретно съществуващите факти, съдът е определил несправедливо и занижено обезщетение. Поддържа се, че възражението за съпричиняване не е доказано при условията на пълно и главно доказване с помощта на надлежни доказателства, тъй като годни и категорични доказателства за знанието на пострадалата за употреба на алкохол от водача, в чийто автомобил е пътувала, и за степента на алкохолното му повлияване, отсъстват. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаването на иска до размер на 120 000лв. със законните последици.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по обобщени от настоящия състав въпроси:

Първа група процесуални: - свързани с преценката на доказателствения материал - несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, съставлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка доказателствата и да изведе правилни правни изводи с приложение на относимата правна норма като се твърди противоречие на обжалвания акт с т.12 ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС;

Втора група, също процесуални, свързани с ценене на свидетелските показания при разпит на пряко заинтересован свидетел и необходимостта съдът да подходи със засилена критичност и преценката да бъде обоснована с оглед на други събрани по делото данни и да почива на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му; достатъчно ли е данните да изключват достоверността на свидетелските показания или да поставят под съмнение достоверността им или са нужни категорични доказателства за това. Въпросите са поставени с оглед тезата на касатора, че съдът се е позовал на свидетелски показания на заинтересовани свидетели, предявили по друго дело собствени претенции за заплащане на обезщетение от смъртта на Б. А.. Цитира се практика по чл.290 ГПК и се твърди противоречие на обжалваното решение с нея.

Трета група, свързани с приложението на материалния закон и принципа за справедливост - как следва да се прилага този принцип, кои са критериите, които следва да се оценят и съобразят; длъжен ли и съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с конкретните факти и обстоятелства; длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието справедливост, за да се изпълнят изискванията на ППВС 6/1968г.; длъжен ли е да вземе предвид всички съществени конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди; длъжен ли е да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди; кои са критериите за определ яне на съдържанието на връзката между починалата и ищеца по делото. Подгрупа въпроси са поставени във връзка с лимитите на застрахователното покритие с тяхното значение при прилагане на принципа по чл.52 ЗЗД. По цялата трета група въпроси за посочени множество актове по чл.290 ГПК, които според касатора не са съобразени от въззивната инстанция.

Четвърта група въпроси, касаещи разпределението на доказателствената тежест при приложението на материалноправната разпоредба на чл.51,ал.2 ЗЗД - за необходимостта от установяване и доказателствената тежест по отношение знанието на пострадалия за употреба на алкохол от водача; длъжен ли е ответникът да докаже въведеното съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; следва ли приносът да е конкретен, доказан, а не предполагаем и др. В обосноваване на допълнителната предпоставка са посочени множество решения на състави на ВКС.

Като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване е въведено и твърдение, че въззивният акт е очевидно неправилен, тъй като съдът приема съпричиняване в обем 50 %, въпреки наличието на доказателства, опровергаващи този извод и липса на категорични такива, които да го обосновават, а „това е видно от самото решение“.

В писмен отговор насрещната страна ЗК“Лев Инс“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Позовава се на решението по т.д.№ 1785/2018г. на второ т.о. на ВКС, в което са очертани предпоставките, при които може да бъде прието за доказано твърдението за фактическо съжителство от лицето, което се позовава на такава връзка с пострадалия. Акцентира се, че видно от адресната регистрация, в нито един момент адресите на ищеца и на Б. А. не съвпадат, който факт опровергава твърдението са съвместно съжителство, наподобяващо съпружеското. Оспорва се и верността на твърдението на ищеца, че той е закупил къща за двамата, в която да живеят, като опровергано от справка в имотния регистър по партидата на ищеца преди датата на злополуката. Поддържа се, че справката в имотния регистър установява, че ищецът е закупил имот след смъртта на Б.. Изложени са и доводи, че дори фактът на съвместното живеене да бъде установен, това е било за непродължителен период от време. Счита размерът на обезщетението за правилно определен и за законосъобразно приложена разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД при правилно отчетена степен, тъй като която пострадалата по своя воля се е поставила в повишен риск и опасност.

От страна на ответника е депозирана и насрещна касационна жалба с искане за отмяна на решението на въззивния съд, имащо за последица уважаването на иска, вместо което той да бъде отхвърлен изцяло със законните последици с приложено изложение на основанията за допускане на обжалването.

Третите лица помагачи не са депозирали отговор на касационната жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е била сезирана с въззивна жалба на ищеца, който е обжалвал отхвърлянето от първоинстанционния съд на иска му за разликата от 63 000 лв. до 120 000лв. (при определено по справедливост обезщетение в размер на 90 000лв. и принос на пострадалата от 30%) и с въззивна жалба от ответника, съдържаща искане за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне изцяло на предявения иск.

За установено е прието от фактическа страна, че на 25.05.2014г. в землището на [населено място], област П. в района на старото корито на р. Вит, в което се добива баластра, при движение по черен път, предназначен за строителни машини, около 04, 25 часа, л. а. Хонда, управляван от Г. Ц. навлиза във водоем с голяма дълбочина, вследствие на което автомобилът потъва. Водачът и пътувалата на задна лява седалка Б. А. загиват от удавяне. На предната седалка е пътувал ищецът, а на дясната задна - Ж. Н.. Пътят не е бил обезопасен с мантинели, липсвали са банкети, теренът не е бил обозначен с маркировка или пътни знаци, които да сигнализират за водното препятствие. При движение по пътя в тъмната част на денонощието автомобилът приближил водоема, водачът преценил, че може да премине и се насочил към него, навлизайки във водата. За установено е прието, въз основа на заключението на експертизата, че автомобилът е изпаднал във водата и е застанал под наклон с предната си част надолу. Започнал да се пълни с вода и да потъва при дълбочина на водоема повече от 2 метра. Експертите са дали отговор, че ищецът е успял да счупи стъклото на предната лява врата, да напусне автомобила и да изплува на повърхността на водата; пътуващият на задната седалка Ж. Н. успял да отвори задната дясна врата, да излезе и да изплува на повърхността на водата; Б. А. от задната лява седалка преминала в багажното отделение зад задните седалки, където все още имало въздух, но не успяла да се спаси; водачът, в опит да се спаси, преминал, прекрачвайки от предна дясна седалка към задна дясна седалка, но не успял, тъй като при прехвърлянето през предната дясна седалка загубил равновесие и паднал на задната седалка, където бил намерен при извършения оглед на местопроизшествието. Вещите лица са установили, че автомобилът е потънал за около 20-30 секунди, като запълването му с вода също е станало много бързо, а непосредствената причина за смъртта на пътничката и на водача е удавяне.

Въззивната инстанция е подложила на подробен анализ събраните по делото гласни доказателства, ангажирани за установяване на търпените от ищеца неимуществени вреди и техния интензитет. Обсъдила е показанията на св. Р. Т. - кмет на селото, според който В. и Б. били заедно още от времето, когато тя била ученичка, но връзката им била дискретна, а след като навършила пълнолетие, през 2007г. или 2008г., започнали да афишират отношенията си; двамата винаги били заедно и в селото хората започнали да говорят за връзката им, датираща отпреди 3-4 години преди смъртта на момичето. Приживе Б. била весела, обичала да се майтапи, а В. бил добър и работлив човек Според свидетеля В. продал старата си кола и животните, които гледал и купил в селото къща, в която заживели заедно с Б.. При посещенията си в дома им като гост, Б. домакинствала, поради което свидетелят счита, че момичето е живеело там, а лично присъствал когато В. купувал обзавеждане за този дом. Б. работела в П. и всеки ден ищецът я чакал на автобуса, пиели по кафе или нещо друго и се прибирали, а почти всяка вечер излизали заедно в селото. Свидетелят е установил, че е бил поемно лице при огледа след инцидента, видял В. да се държи за главата, не можейки да каже нищо, бил мокър и с неадекватно поведение, обикалял наляво и надясно, обяснил, че два пъти скачал във водата и правил опити да спаси Б.. Според свидетеля след трагичния инцидент В. не бил същият човек - изчезнал от селото, появявал се от време на време, затворил къщата и според него още скърби за Б., ходи на гробищата, но отделно от родителите й; след смъртта на момичето се затворил в себе и станал по-отнесен.

Обсъдени са показанията на свидетеля Ц., който познава В. от дете, познава и Б., с която ищецът имал връзка и с която живеели заедно около 3-4 години преди смъртта й в къща, която В. купил. Двамата се разбирали помежду си, той всяка вечер я посрещал след работа; на свидетеля не е известно да са имали конфликти. След смъртта на Б. ищецът рядко ходел в селото и в къщата; оставил дома в състоянието, в което бил в деня на катастрофата. Понастоящем ищецът няма друга приятелка, продължава да е травмиран, много често плаче, когато стане дума за Б., посещава гроба й. И до сега в двора на къщата им имало керамични играчки, които загиналата обичала и била сложила там; вечер В. стоял сам навън и пушил цигара така, както обичала да прави приживе Б..

Обсъдени са и показанията на свидетелката Д., която познава Б. от дете, която твърди, че Б. е живяла с В. в дома, в който той купил около година, година и половина преди смъртта й. Момичето посещавало родителите си, които живеели в друга махала в селото, а на въпрос на свидетелската как върви семейният живот, Б. отговаряла, че всичко е наред.

Въззивната инстанция е възпроизвела и показанията на разпитаните по делото свидетели З. П. и А. А. - брат и сестра на загиналата Б.. Според свидетелката, до смъртта си Б. живеела в дома на майка си и баща си и от около година и половина живеела с В. в неговата къща, но по принуда, защото той постоянно искал да излизат и я заплашвал. Твърди, че родителите им не одобрявали връзката. Според свидетеля Б. и В. имали връзка от „доста години", но му е известно, че тя не искала да излиза с В. и го правела насила; около година и половина Б. живеела с В. в отделна къща и в този период, тя след работа отивала в дома на родителите си, хранела се там, къпела се, а после излизала с В. и се прибирали в неговата къща.

По спорния пред въззивната инстанция въпрос дали ищецът попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт на близък, въззивната инстанция е приела, че събраните по делото свидетелски показания съдържат противоречия относно продължителността на съвместното съжителство между ищеца и загиналата. При съвкупното кредитиране на двете групи свидетели, е приела за установено, че ищецът и Б. А. са имали връзка още докато тя е била непълнолетна, че последните години преди смъртта й двамата са живеели заедно в къща, купена от ищеца, с оглед на което е извела, че ищецът като фактически партньор на загиналата, с която са живеели заедно, попада в кръга лица, които са активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на настъпила смърт при непозволено увреждане.

Съставът на САС е приел от правна страна, че определеното от първостепенния съд обезщетение в размер 90 000 лева е прекомерно с оглед събраните по делото доказателства и принципа за справедливост, залегнал в нормата на чл. 52 ЗЗД, основавайки се на принципните постановки в ППВС № 4/1961г., № 5/1969г. и № 2/1984г., че правото на обезщетение следва да се признае в полза на най-близките на пострадалия, които поради биологично предопределена родствена близост или житейски създадени емоционални и духовни връзки, действително търпят преки и непосредствени неимуществени вреди от неговата загуба; че правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД.

Изложени са подробни правни аргументи, че заложените критерии в задължителната за съдилищата съдебна практика при прилагане принципа за справедливост следва да се преценят в тяхната съвкупност с оглед на конкретно установените за всеки отделен случай обективни факти, а като примерни критерии, релевантни за размера на обезщетението в случай на причинена смърт, са възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, преживяванията на търсещия обезщетение след смъртта на неговия близък.

При определяне на конкретния размер на дължимото обезщетение, въззивният съд е посочил като подлежащи за оценка установените нормални и безконфликтни отношения между ищеца и партньорката му, съвместното живеене едно домакинство, заедно прекарваните вечери, преживяването на ищеца след смъртта приятелката му - неговото неадекватно поведение, трагичния спомен от неуспешните опити да я извади от потъващия автомобил, напускането на селото, затварянето в себе си, посещенията на гроба й, разстройващите го спомени за нея. Като важни за оценката, съобразно обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, е приета доказаната в случая интензивност на тези болки и страдания, както и възрастта на загиналата към датата на ПТП - 24 годишна и възрастта на ищеца - 42 годишен.

Като релевантен за определяне на размера на обезщетението САС е преценил отсъствието на категорични данни за продължителността на фактическото съжителство между ищеца и партньорката му, както и обстоятелството, че свидетелските показания не очертават факти и обстоятелства нито за характера на връзката им, нито за други обстоятелства, които да навеждат на извод за създадени действително топли и дълбоко емоционални отношения между двамата - на обич, привързаност и взаимна грижа. Въззивната инстанция е изложила съображения, че посоченото от свидетелите, че ищецът всяка вечер след работа чакал Б. на автобуса, че в семейния живот всичко „било наред" и че двамата „се разбирали", че отношенията им са били „безконфликтни” е заявено при отсъствие на установени от показанията им лични, непосредствени впечатления относно конкретни факти за проявлението на обич и взаимна близост.

Проведено е разграничение, че обичайното съдържание на връзката между съпрузи предпоставя пълноценна, постоянна и всестранна взаимност и грижа, трайно и задълбочено общуване, което да е създало отношения на взаимна обич, доверие и съпричастност с нуждите и проблемите на другия, които дори да се предположи, че са налице, няма законова презумпция за възмездяването им, изключваща задължението за доказване съдържанието на съответната връзка, която да удовлетворява най-малко обичайното съдържание на отношения между съпрузи или на лица, които живеят във фактическо съпружеско съжителство. Съобразявайки обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, обществено-икономическите условия в страната към датата на процесното произшествие и размера на застрахователното покритие към същия момент, съставът на САС е приел, че доказаният размер на неимуществените вреди следва да се оцени на 40 000 лева.

По отношение на въведеното в спора конкретно възражение от ответника, че пострадалата се е съгласила да пътува по неосветен, немаркиран и необезопасен път, в автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач, въззивната инстанция е приела за установено от фактическа страна, въз основа на събраните в първоинстанционното производство неоспорени от страните писмени доказателства, че:

• по време на инцидента и към момента на смъртта си, водачът е имал концентрация на алкохол в кръвта 2, 7 промила, както и е употребил и упойващи вещества - амфетамин (алкохол са употребили и ищецът - с концентрация на алкохол в кръвта 0, 5 промила и Ж. Н. - с 2 промила). Обсъдено е, че водачът, съгласно експертното заключение е бил с тежка степен на алкохолно опиване, характеризираща се с нарушена моторика и координация, със завалена реч, със забавени реакции и др., които както са посочили експертите са видими за околните.

• Въз основа на приетия в първоинстанционното производство протокол за разпит на ищеца от 29.05.2014г. като свидетел по досъдебното производството, ценен от въззивния състав като признание за неизгодни за страната факти и поради това имащ доказателствено значение за настоящия процес, е прието за установено, че Б. А. е била цяла вечер с ищеца и водача на автомобила, присъствала в заведението, където двамата са пили водка и уиски, а след това - и на откриването на риболова, където са пили мента и бира. Признанието на неизгодните факти, обсъдено във взаимовръзка с другите събрани по делото доказателства (показанията на свидетелите Ж. Н., Д. и Г., според които Б. е била заедно с водача Ц. и ищеца вечерта преди инцидента, писмените доказателства и експертните заключения), са дали основание на въззивната инстанция да обоснове единствения според нея възможен извод - че към момента на настъпване на ПТП пострадалата не само е знаела, че Ц. е употребил алкохол, но и е присъствала по време на консумацията му. Обсъдено е, че по делото не се твърди, нито се установява, Б. да е била психически или емоционално незряла, нито да е била неспособна да разбира и ръководи постъпките си, за да се приеме, че не е знаела за установената в закона забрана за управление на МПС след употреба на алкохол и влиянието, което алкохолът оказва, както и да не е могла да забележи описаните външни прояви на алкохолно опиянение при 2, 7 промила алкохол в кръвта на Ц.. Акцентирано е на показанията на ищеца, дадени в досъдебното производство, че момичето напълно е съзнавало степента на алкохолно опиянение на Ц. и опасността, в която се поставя, качвайки се в автомобил, управляван от него. По тези съображения е изведено, че пострадалата, качвайки се и пътувайки в автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач, макар да не е допринесла за възникване на самото ПТП, е допринесла за настъпване на собственото си увреждане, който факт на самостоятелно основание също води до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Мотивирано е, че рисковото поведение пътуване в превозно средство, управлявано от алкохолно повлиян водач, е проява на съзнателния и свободно формиран избор на пострадалата, на която е бил известен този факт или който е могла да предвиди при проявена нормална дължима грижа; че именно поемането на този предвидим и реално очакван риск или неговото неоправдано игнориране е поведение, представляващо обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП.

По тези съображения е изведен краен извод, че поемайки риска да пътува в превозно средство, управлявано от алкохолно повлиян водач, което обстоятелство й е било известно, Б. А. е допринесла за настъпването на собственото си увреждане, в който смисъл са и указанията по т. 7 на ТР № 1 от 23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, и възражението за съпричиняване е категорично доказано, поради което е и основателно. С позоваване на формираната за подобни случаи съдебна практика, съставът на САС е приел, че приносът на пострадалата следва да бъде определен на 50 %, с оглед на което искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен до сумата 20 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 29.06.2014г.

Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първата и втората група обобщени процесуалноправни въпроси произтича от обстоятелството, че от една страна те съставляват касационни оплаквания за неправилност (за несъответствие на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, необсъждане в съвкупност и логическа връзка доказателствата и отсъствие на правилни изводи с приложение на относимата правна норма, неправилно ценене на доказателства), а от друга- не съответстват на детайлните и обосновани фактически и правни изводи на въззивната инстанция. В този смисъл, дори да бъде счетено, че въпросите имат и правна характеристика, те са хипотетични, тъй като са изведени от собственото субективно виждане на касатора, но не намират обективно отражение в мотивите към обжалвания акт. По първата група въпроси отсъства и въведената от касатора допълнителна предпоставка - ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, в което е обобщена практиката по някои въпроси на въззивното производство. Точка 12 на тълкувателното решение, на която страната се позовава, дава отговор на въпроса могат ли страните са първи път да ползват нови защитни правни средства и при какви предпоставки, с оглед ограничението по чл.218з от отменения процесуален закон (повторно разглеждане на делото - чл. 295 от действащия ГПК), след като не са направени при първоначалното разглеждане на спора от въззивната инстанция - хипотеза, изцяло неотносима към настоящия спор, при който делото за пръв път се разглежда от въззивна инстанция. Същевременно по отношение на поддържаното пред въззивната инстанция от застрахователното дружество (заявено пред първата инстанция в срок) доказателствено искане за разпит на св. В. Г. за установяване на възражението за съпричиняване от пострадалата, изразяващо се в поемане на риска да пътува в автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач, са приложими правилата на чл.266 от действащия съдопроизводствен закон, а основанието на въззивната инстанция да го допусне, е наведеното от въззивника-ответник оплакване за осъществено от първата инстанция процесуално нарушение - недопускане на втория поискан свидетел В. Г. - т.е. разпоредбата на чл.266,ал.3 ГПК.

Въззивната инстанция не е основала своите изводи единствено на показанията на свидетелите, които касаторът счита за предубедени и заинтересовани (брата и сестрата на загиналата), а е подложила на съвкупна преценка гласните доказателства. Възпроизведените в мотивите към обжалвания акт показания очевидно сочат на противоречиви свидетелства относно продължителността на съвместното съжителство между ищеца и загиналата, тъй като и ангажираната от ищеца свидетелка Д., която познава Б. от дете, твърди, че Б. е живяла с В. в дома, в който той купил около година, година и половина преди смъртта си. Именно при съвкупното кредитиране на двете групи свидетели, съставът на САС е приел за установено по делото, че ищецът и Б. А. са имали връзка още докато тя е била непълнолетна, и че последните години преди смъртта й двамата са живеели заедно, което е дало основание на решаващия състав да приеме от правна страна, че ищецът е активно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на настъпила смърт. По тези съображения втората група процесуалноправни въпроси, базирани на виждането, че съдът е основал изводите си безкритично възприемайки показания на една група свидетели без да ги прецени с останалите доказателства по спора, не кореспондират на мотивите и съображенията на въззивната инстанция и са некоректно поставени, което изключва възможността въз основа на тях да бъде осъществен факултативният касационен контрол.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по обобщената група въпроси относно приложението на чл.52 ЗЗД. Според указанията в Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС понятието „справедливост" във всеки конкретен случай има различно съдържание с оглед спецификата на фактите, релевантни за преценката на размера на обезщетението. Въззивната инстанция е посочила, че отчита релевантните за конкретния случай критерии, възприети в съдебната практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и е мотивирала собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение. Преценката на апелативния съд за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на множество приети за установени обстоятелства, съвкупността от които е предпоставила присъждане на различен размер на обезщетение от определения от първоинстанционния съд. Изложените мотиви не позволяват да се приеме, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от константната практика на съдилищата по приложението на чл. 52 ЗЗД. Пленумът на Върховния съд е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба в ППВС № 4/68г., които указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, в конкретния случай е съобразена при постановяване на атакуваното въззивно решение.

Спецификата на конкретно установените по делото данни за непреодоляното негативно отражение на трагичната смърт на приятелката на ищеца е подробно анализирана и е счетена за съществено и значимо обстоятелство при формирането на вътрешното убеждение за размера на паричния еквивалент на моралното обезщетение и за приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Съставът на САС е изложил подробни аргументи при обосноваване на релевантните общи критерии за справедливост, тяхното специфично приложение спрямо конкретните обективно установени по делото обстоятелства и тяхната оценка и значение за определяне на размера на процесните обезщетения.

С решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС е уточнено, че при прилагане на критерия по чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, те могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия към правно релевантния момент, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Определените от съда обезщетения следва да бъдат съобразени с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя. Обемът на законовоустановеното застрахователно покритие по ЗЗГОА не е предвиден за едно увреждане, а установява лимит на отговорността на застрахователя спрямо неограничен брой застрахователни събития и пострадали.

Отсъства и твърдяното противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД. Твърдение на касатора, а не установим от подробно изложените във въззивното решение съображения са въпросите за несъобразяване на принципите за разпределението на доказателствената тежест при приложението на материалноправната разпоредба на чл.51,ал.2 ЗЗД - за необходимостта от установяване и доказателствената тежест за установяване знанието на пострадалия за употреба на алкохол от водача. Въззивната инстанция детайлно е обосновала фактическите си констатации, въз основа на които е приела, че ответникът доказва конкретно въведеното основание за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване. От мотивите на въззивния съд не може да се изведе, че знанието на пострадалата, че водачът, в чийто автомобил е пътувала е алкохолно повлиян, почива на предположения. Нелогично е оспорването от касатора на неустановеност по делото знанието на Б. А. за употребата на алкохол, след като съдът е проследил съвместното им пребиваване на различни места, съпроводено с непреустановена употреба на алкохол от Ц. часове наред преди инцидента. Оплакванията на касатора за неправилност на решението, твърдението му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора са ирелевантни за тази фаза от касационното производство..

Не следва касационното обжалване да се допусне и на директното основание очевидна неправилност. При отсъствие на предпоставките за допускане на обжалването по четвъртия въпрос, изложени в предходния абзац, няма как да се обоснове заключение, че въззивният акт е очевидно неправилен, „тъй като съдът приема съпричиняване в обем 50 %, въпреки наличието на доказателства, опровергаващи този извод и липса на категорични такива, които да го обосновават, а това е видно от самото решение“. Обосноваването на директния достъп до касационен контрол е задължение на касатора и това основание не подлежи на служебно изследване и установяване от съда.

При недопускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищеца Върховният касационен съд не дължи произнасяне по подадената като насрещна касационна жалба на ответника.

Разноски за производството не се присъждат, тъй като доказателства за договорено и платено адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговор на касационната жалба, подадена от ищеца, не са представени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.