Решение № 1890 от 18.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10877/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от И. Д. А. от гр.Плавен чрез пълномощника й адвокат И. Иванов срещу решение № 2939 от 26.09.2025 г., постановено по административно дело № 416/2025 г. по описа на Административен съд Плевен, с което е отхвърлена жалбата й против заповед № ЗДОС/Д-ЕН-008/22.04.2025 г на директор на Дирекция „Социално подпомагане“ Плевен. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуални правила и необоснованост, е направено искане атакуваният съдебен акт да бъде отменен и делото да се реши по същество като при прилагане на Правото на Европейския съюз (ЕС) се постанови вписване в Регистъра на осиновяващи при условията на пълно осиновяване, а в условия на евентуалност – съдът да даде задължителни указания в такава насока на административния орган. Претендира се отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС със следните въпроси: Противоречи ли на чл. 7, чл. 21 и чл. 24 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС) разпоредба на националното право, която въвежда абсолютна горна граница на възрастовата разлика между осиновител и осиновяван от 50 години без възможност за индивидуална преценка? Представлява ли такава разпоредба непропорционално ограничение, което не зачита същността на засегнатите основни права? Ответникът по касация - директорът на Дирекция „Социално подпомагане” Плевен, в представен писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение, като предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Предмет на контрол в производството пред Административен съд Плевен е оспорената от И. Д. А. заповед № ЗДОС/Д-ЕН-008/22.04.2025 година на директор на Дирекция „Социално подпомагане“ Плевен., с която на жалбоподателката е отказано вписване в регистъра на осиновяващи при условията на пълно осиновяване, поради това, че не отговаря на изискването на чл. 79, ал. 1 от Семейния кодекс (СК) - налице разлика във възрастта на кандидат –[заличен текст]. За отхвърли оспорването първоинстанционният съд е извел решаващ извод за законосъобразност на атакуваната с него заповед, като издадена от компетентен орган в предвидената форма, без да са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. По основния спорен между страните въпрос съдът е изложил съображения, че заповедта е издадена в съответствие с материалноправната разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от СК, която не противоречи на чл. 21, ал. 1, предл. последно от ХОПЕС. Поради изрично посоченото от А. в заявлението й и при последващи срещи със социални работници, преценка от органа е извършена само по отношение на искането за осиновяване на конкретно дете, поради което не е вписана в регистъра при условията на пълно осиновяване на деца на 3 и 5 годишна възраст до включително и 17 години. За да се произнесе по искането за преюдициално запитване до Съда на ЕС, съдът взе предвид следното: Съдебното сътрудничество, въведено с член 267 ДФЕС, се основава на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда. Съдът е оправомощен не да прилага нормите на правото на Съюза към определен случай, а само да се произнася по тълкуването на Договорите и на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза (вж. в този смисъл решение от 18 май 2021 г., Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., C-83/19, C-127/19, C-195/19, C-291/19, C-355/19 и C-397/19, EU:C:2021:393, т. 201 и цитираната съдебна практика). Съгласно постоянната съдебна практика Съдът не е компетентен да тълкува вътрешното право на държава членка (решение от 5 декември 2023 г., Deutsche Wohnen, C‑807/21, EU:C:2023:950, т. 36 и цитираната съдебна практика). Само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да понесе отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда (решения от 26 май 2011 г., Stichting Natuur en Milieu и др., C 165/09—C 167/09, EU:C:2011:348, т. 47 и цитираната съдебна практика, от 9 септември 2015 г., X и van Dijk, C 72/14 и C 197/14, EU:C:2015:564, т. 57 и от 12 май 2021 г., Altenrhein Luftfahrt, C 70/20, EU:C:2021:379, т. 25). Необходимост от отправяне на преюдициално запитване е налице само при надлежно обосновано противоречие на националното право с норми на Европейското право или нужда от тълкуване на неясна правна норма или правен принцип от Европейското право. С оглед съдържанието на подадената първоначална жалба и наведените в нея конкретни оплаквания относно противоречие на националната правна уредба (очевидно се има предвид нормата на чл. 79, ал.1 от Семейния кодекс) с чл. 7, чл. 21 и чл. 24 от ХОПЕС и като се имат предвид фактическите и правните установявания на първоинстанционния съд, обективирани в атакувания пред настоящия състав акт, както и доводите в касационната жалба, касационната инстанция счита, че въпросите от искането за отправяне не преюдициално запитване са свързани преимуществено с тълкуване и прилагане на националното право. Следва да се отбележи, че държавите членки на ЕС са обвързани с ХОПЕС, когато прилагат съответните разпоредби от правото на ЕС, които предоставят компетентност на ЕС в дадена област, съгласно чл.51 ал.1 от Хартата. Приложимостта на някоя разпоредба от ХОПЕС се обуславя единствено и само, когато национален съд на държава членка прилага норма от Правото на ЕС в конкретното национално производство. Изложеното означава, че за да бъде приложима Хартата към национален акт, тя (потенциално) трябва да може да се определя като акт за прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, т. е. в приложното поле на правото на ЕС. Осиновяването е предмет на Европейското право само в контекста на трансгранични ситуации. Правото на ЕС не урежда изискванията и процедурите за национално или международно осиновяване в държава от ЕС, а всяка държава членка прилага свои собствени изисквания и процедури. В случая по делото няма данни за трансграничен елемент, при наличието на който да е приложимо правото на ЕС - не се засяга дори потенциално свободата на движение на хора, стоки и услуги. Не може да се приеме, че казусът е свързан с нарушаване на основни права, гарантирани от правото на ЕС, в контекста на прилагане на правото на Съюза. Националната мярка на чл.79, ал.1 от СК „Осиновяващият трябва да е най-малко с петнадесет години, но не повече от петдесет години по-възрастен от осиновявания“ е пропорционална и недискриминационна. Тя предвижда максимална възрастова разлика при осиновяването, а не максимална възраст на осиновителя. Разликата е съобразена с естествената биологична възраст за отглеждане на дете през целия период до навършване на пълнолетието му и свързаните с напредване на възрастта изменения и затруднения за полагащия родителски грижи. Отчитането на това обстоятелство позволява да се защити най-висшият интерес на детето. Не се касае за разлика в третирането, която не се основава на обективен и разумен критерий, а за средство за постигане на цел, която е в общ интерес на осиновители и осиновени - да се осигури сигурна и стабилна семейна среда за деца в нужда и да се реализира пълноценно родителство. В контекста на изложеното за настоящия състав на Върховния административен съд не възниква съмнение за противоречие на националната норма на чл.79, ал.1 от СК с норми и принципи от правото на ЕС, включително на чл. 7, чл. 21 и чл. 24 от ХОПЕС, което да обуславя отправяне не преюдициално запитване до Съда на ЕС с поставените от касатора въпроси. С оглед на това искането на И. А. следва да бъде отхвърлено. Оспореното пред настоящата инстанция решение на Административен съд Плевен е валидно, допустимо и правилно. Постановено е при изяснена фактическа обстановка и правилно тълкуване и прилагане на закона. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалваното задължително предписание, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени и гласни доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. При изготвянето му са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено адекватно на всички относими инвокирани възражения. Изложените от страна на касатора оплаквания против съдебния акт повтарят доводите му относно законосъобразността на оспорения административен акт пред първоинстанционния съд. Между страните няма спор по фактите, а именно, че И. А., родена през [дата], на 16.01.2025г е заявила до директора на дирекция "Социално подпомагане" Плевен получаване на разрешение за вписване в регистъра на осиновяващи при условията на пълно осиновяване конкретно за дете на [възраст], за което се грижи като приемен родител. При тези факти в съответствие с императивната норма на чл.79, ал.1 от СК, административният орган е постановил процесния отказ. Наведените в касационната жалба оплаквания срещу него са неоснователни. Както бе посочено, цитираната норма от СК не е дискриминационна и/или непропорционална, поради което административният орган и съдът са длъжни да я приложат. Ирелевантни за административното решение и резултата от съдебния контрол върху него са изградената емоционална връзка с детето, преминатото обучение, здравословната годност и опита като родител на заявителката. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно като постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон. Доколкото за него не се установяват сочените касационни основания за отмяна, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,