Определение № 3153 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4751/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от името на Т. К., П. К. и С. К. чрез адв. С. П. касационна жалба с вх.№ 13995 от 09.08.2023 г. срещу решение № 743 от 21.06.2023 г., постановено от Окръжен съд Бургас по в.гр.д. № 1/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение № 2443 от 04.11.2022 г. на Районен съд Бургас по гр.д. № 7220/2021 г. за установяване по отношение на сегашните касатори, че К. Р. е собственик на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** и от построената в този имот жилищна сграда с идентификатор *** по КК на [населено място], общ.Б., и Т. Н. К. е осъден да предаде на К. Т. Р. владението върху посочените имоти. Твърди се необоснованост и нарушение на процесуалния закон при обсъждане на доказателствата. Касаторите считат за неправилен извода на съда, че не е установено намерението на ответниците да владеят имота за себе си. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че съдът не е извършил обективна оценка на доказателствата, игнорирал свидетелските показания на водения от ответниците свидетел С. И., на писмени изявления на ищцата М. К.; направил неправилен извод от приетите данъчни декларации и справки за плащане на данъци; кредитирал неточните показания на заинтересования свидетел Г. Р.. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация изразява чрез адв.Р. С. становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да потвърди първоинстанционното решение, с което по отношение на касаторите е признато за установено правото на К. Р. върху 1/2 идеална част от дворно място и жилищна сграда в него и Т. К. е осъден да й предаде владението върху същите, въззивният съд приел, че по отношение на наследствения имот следва да се приложи тълкуването на чл.69 ЗЗД, направено в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г. Посочил, че промяната на намерението на сънаследника да установи владение върху идеалните части на останалите наследници се обективира с действия, отричащи правата на другите сънаследници върху имота и станали тяхно достояние, манифестирани са пред тях. Съдът обсъдил показанията на двете групи свидетели и направил извод, че не са налице обстоятелства, от които да се направи правен извод за установяване владение върху целия имот от страна на ответниците, сега касатори, чрез манифестиране пред ищцата на намерението да своят имота само за себе си, и това състояние да е продължило за период от десет години. Съдът посочил, че не кредитира показанията на свидетеля С. И., защото твърдял в противоречие с останалите доказателства, че Н. К. е построил къщата и бил неин собственик. Обсъдени са противоречия в показанията на този свидетел относно ремонтите, извършени през 2005 г. и през 2021 г., както и относно броят на посещенията на свидетеля в имота. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за собствеността и на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност, мотивирана от касаторите с неправилен анализ на доказателствата. Следва да се посочи, че така направеното оплакване не може да бъде разгледано на този етап на производството, доколкото предполага обсъждане от касационната инстанция на доказателствата по делото и извършване на собствен анализ, каквито правомощия в производството по чл.288 ГПК съдът няма. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Ответницата е сторила разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, които касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение