Определение № 2283 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 923/2026 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от Б. К. С. и С. Б. С. срещу определение № 1648 от 11.11.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 1628/2023 г., с което производството по делото е спряно на осн. чл. 229, т. 4 ГПК, като е прието, че предмет на разглеждане по друго гражданско дело се явява въпрос от преюдициален характер спрямо правилното решение по настоящия спор, а именно – относно качеството на кредитор на лицето, предявило иска по чл. 135 ЗЗД по настоящото дело. Съдът е приел, че по гр.д. № 1152/2025 г. на ОС – Благоевград ответникът в настоящото дело “П.“ ЕООД /в ликвидация/ е предявил иск по реда на чл. 439 ГПК, с който иска от съда да установи, че вземането, което легитимира кредитора в настоящото дело, е погасено по давност, което има значение за това имат ли качеството на кредитори ищците в настоящото производство. Жалбоподателите твърдят, че обжалваното определение е неправилно. Насрещната страна “П.“ ЕООД /в ликвидация/, представлявана от ликвидатора Б. Т., чрез адвокат И. М.-К., отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че частната жалба е неоснователна и обжалваното определение е правилно. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, като подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С решение от 28.02.2023 г. по гр. д. № 14002/2018 г. на СГС е обявен за недействителен, на осн. чл. 135 ЗЗД, по отношение на Б. К. С. и С. Б. С., сключеният между „ГБЗ - Т. ЕООД (сега „П.“ ЕООД), в качеството му на продавач, и Б. Г. Т., в качеството му на купувач, договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 30.05.2012 г. с нотариален акт № ..., т. .., рег. №.., н.д. № ... г. на нотариус А. Д.. Качеството на кредитори в производство по П. иск ищците черпят от влязло в сила на 03.01.2014 г. решение по гр.д. № 330/2011 г. на ОС – Благоевград, с което дружеството е осъдено да им заплати по 70 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на К. Б. С., на осн. чл. 49 ЗЗД. Въз основа на влязлото в сила решение на 07.02.2014 г. ищците са се снабдили с изпълнителен лист. Образувано е изп. дело № 43/2014 г. на ЧСИ М. В.. На 05.11.2025 г. дружеството е предявило иск по реда на чл. 439 ГПК, образувано е гр.д. №1152/2025 г. на ОС – Благоевград, за установяване по отношение на кредиторите му, че вземането, предмет на изпълнителния лист, е погасено по давност. С обжалваното определение на САС съставът на съда е приел, че предявения по реда на чл. 439 ГПК иск има обуславящо значение за качеството на кредитори в настоящото производство на ищците Б. К. С. и С. Б. С., поради което е спрял производството по чл. 135 ЗЗД до влизане в сила на съдебното решение по иска по чл. 439 ГПК. Обжалваното определение е неправилно. Според разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в мотивите към Тълкувателно решение № 2/19.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г., Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. и Тълкувателно решение № 7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по делото е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения, а също и на съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. В Тълкувателно решение № 2/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС - т. 2, е прието, че е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. Възприетото разрешение е обяснено със съображения, че правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане, което не е необходимо да е ликвидно и изискуемо и да е установено предварително с влязло в сила решение. Вземането на кредитора не е предмет на делото по чл. 135 ЗЗД и при разглеждане на иска съдът изхожда от положението, че то съществува, ако произтича от твърдените факти, като може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Поради това наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора, т. е. установяване наличието на действително вземане, е от значение за правилното решаване на спора по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД. Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл. 135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск, от което произтича и връзката на преюдициалност по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, пораждаща основание за спиране на производството по П. иск. Искът по чл. 439 ГПК се основава на нововъзникнало обстоятелство, след като на Б. К. С. и С. Б. С. е признато качеството кредитори спрямо „ГБЗ - Т. ЕООД (сега „П.“ ЕООД) с влязло в сила решение. Резултатът по установителния иск не би могло да промени това – негов предмет не е съществуването или не на вземането, а правото на принудително изпълнение на едно съществуващо задължение. Ето защо, изходът на спора по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД не е обусловен от изхода на спора по предявения впоследствие от ответното дружество установителен иск по чл. 439 ГПК. Производствата по чл. 135 ЗЗД и по чл. 439 ГПК имат различен спорен предмет и доколкото евентуалното положително решение по иска с правно основание чл. 439 ГПК няма да отрече със сила на пресъдено нещо самото вземане на кредитора, не е налице изискуемата от чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК връзка на преюдициалност между делата. При тези съображения, обжалваното определение е неправилно. То следва да бъде отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Мотивиран от горното, съдът