Решение № 119 от 8.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1160/2010 г.

Решение № 119 от 8.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1160/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма] - гр. С. срещу решение от 23.07.2010 г. на Софийски градски съд, постановено гр. д. № 1047/2010 г., с което е отменено решение от 30.04.2009 г. по гр. д. № 9350/2008 г. по описа на СРС, ГО, 43 състав и съставът на въззивния съд е уважил отрицателния установителен иск на Н. Л. Н. ЕГН: [ЕГН] предявен по реда на чл. 254, ал. 1 от ГПК (отм.) за недължимостта на сумата от 9 000 лева въз основа на запис на заповед, изд. на 14.07.2005 г. Излагат се доводи и оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока отхвърляне на иска. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касация по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че при наличие на редовен от формална страна запис на заповед издаден на 14.07.2005 г., по който ответникът се е задължил за процесната сума в полза на ищеца и издадения касов ордер от 16.05.2005 г. сумата, по който е осчетоводена като задължение към дружеството - ищец, съдът необосновано е направил извода за недоказаност на основанието на вземането по ценната книга и е уважил отрицателния установителен иск по чл. 254 от ГПК (отм.). Ответникът по касационната жалба в писмено становище изразява становище за нейната неоснователност. С определение № 170 от 22.03.2011 г., постановено по настоящото дело, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по значимия за изхода на делото правен въпрос: за разпределението на доказателствената тежест между страните по делото по отрицателния установителен иск по чл. 254 от ГПК (отм.) относно наличието на каузално правоотношение между страните и обвързаността на последното с издадения запис на заповед като абстрактна сделка. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че е сезиран с иск, предявен по реда на чл. 254, ал. 1 ГПК (отм.) от ищеца като издател на запис на заповед срещу ответника в качеството му на кредитор по същата ценна книга за установяване недължимостта на задължението на издателя по нея. За да уважи отрицателния установителен иск, съставът на съда е изложил съображения, че ответникът в качеството на кредитор на вземането по ценната книга не е доказал наличието на каузалното правоотношение, твърдяно от него в хода на процеса, по повод на който е издаден процесният запис на заповед. С оглед на това, въпреки че ищецът - длъжник не оспорва качеството си на издател на самата ценна книга, съдът е счел иска за основателен, при липса на установени каузални правоотношения между страните по делото. По основателността на касационната жалба: Касационната жалба е основателна. По делото е установено от събраните пред двете инстанции по същество писмени доказателства и заключението на счетоводната експертиза следното: От страна на Н. Л. Н. е издаден на 14.07.2005 г. процесният запис на заповед, от съдържанието на който се установява, че издателят се задължава да заплати на поемателя [фирма] - С. или на заповедта му сумата от 9000 лева с падеж 1.01.2006 г. Върху самата ценна книга е отбелязано, че същата е приета от страна на длъжника за плащане без възражения и положеният от него подпис под изявлението за това не се оспорва. Въз основа на ценната книга е издаден изпълнителен лист по реда на чл. 237, б. "е" от ГПК (отм.) и е образувано изпълнително производство. Във връзка с наведеното в исковата молба общо възражение за липса на каузално правоотношение, по което е издаден процесният запис на заповед, ответникът е посочил договор за паричен заем като в тази връзка е представен и приет издаденият касов ордер от 16.05.2005 г., сумата по който е осчетоводена като задължение към дружеството - ищец, съгласно заключението на счетоводната експертиза. От така изложените факти следват следните правни изводи по основателността на жалбата: Основателни са оплакванията в касационната жалба за необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно разпределението на доказателствената тежест между страните по делото по отрицателния установителен иск по чл. 254 от ГПК (отм.) за доказване наличието на каузално правоотношение между страните и обвързаността на последното с издадения запис на заповед като абстрактна сделка. Съгласно наличната задължителна практика на ВКС постановена по реда на чл. 290 от ГПК - Решение № 173/12.01.2011 г. на ВКС, I т. о. на ТК по т. д. № 901/2009 г., съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания. Независимо от процесуалното си качество кредиторът следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът възраженията си, било то абсолютни възражения срещу самия запис на заповед, т.е. такива относно опороченост на формата и/или съдържанието му, било то лични такива, т.е. такива, основани на пороци на волята му като задължен издател на самия запис на заповед. В настоящия случай ищецът - издател на ценната книга, не само не оспорва редовността от външна страна на записа на заповед и това, че е издаден от самия него, но и го е приел за плащане без възражения. Съобразно разрешението, дадено от ВКС в това решение, когато, както и в настоящия случая длъжникът - ищец по иска по чл. 254 от ГПК (отм.) не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга, то липсва задължение на ответната страна - поемател на ефекта, да ангажира доказателства относно фактите, от които вземането произтича. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на процесуалните правила на чл. 154, ал. 1 от ГПК, относно разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес. Отделно от това в посочената задължителна практика, ВКС се застъпва становище, че приемането за плащане от страна на длъжника само по себе си представлява извънсъдебно признание на дълга. Така мотивиран, съдът намира, че обжалваното въззивно решение следва да се отмени, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК на посочените в жалбата и разгледани от ВКС основания, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, и тъй като не се налага събиране на нови доказателства дължи произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на така предявения отрицателен установителен иск. По отношение на разноските: Съгласно чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 81 от ГПК заплатените от ответника такси, разноски и възнаграждения за един адвокат в производствата пред трите инстанции се заплащат от ищеца, съобразно отхвърлената част от исковете. Такова искане е направено от страна на пълномощника на касатора - ответник в самата касационна жалба. Същите възлизат общо за трите инстанции в размер на 1 110 лева - общо. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение