Определение № 60248 от 28.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 894/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 248, ал. 3, предл. II ГПК. Образувано е по частна жалба на И. П. С. и И. Л. С. срещу определение № 702/04.03.2020 г. по в. гр. д. № 2213/2019 г. на Апелативен съд София, с което е отказано изменение на решение № 2734/10.12.2019 г. по същото дело и намаляване на разноските, присъдени в полза на ответника Г. С. К.. Жалбоподателките С. правят оплакване за незаконосъобразност на атакуваното определение, тъй като неправилно съдът е пропуснал да прецени, че те вече веднъж са били осъдени да заплатят разноски по първоинстанционното дело. Неправилен е изводът на съда, че не е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът не е изложил подробни мотиви защо приема, че възнаграждението не е прекомерно и защо приема, че делото се отличава с фактическа и правна сложност. Изобщо не е обсъдено съображението, че една от ищците – И. Л. С. – е освободена от заплащане на държавна такса, тъй като е материално затруднено лице. При тези възражения е формулирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното определение да бъде отменено и да бъде допуснато изменение на въззивното решение като жалбоподателките бъдат осъдени да заплатят сума в размер до 13 218 лв. всяка от тях. Ответникът по жалбата Г. С. К. я оспорва като неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение. Счита, че доводите, изложени от жалбоподателките са изцяло нелогични. Не е налице каквато и да е грешка при изчисляване размера на присъдените в негова полза разноски. В обжалваното определение апелативният съд е посочил, че размерът на адвокатското възнаграждение съответства на обема извършена работа, с което съдът е обосновал изцяло правните си изводи за неоснователност на молбата. Неотносим в производството по чл. 248 ГПК е доводът, че една от жалбоподателките е освободена от заплащане на държавна такса. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани да обжалват страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Производството по в. гр. д. № 2213/2019 г. по описа на Апелативен съд София е образувано по въззивна жалба на И. П. С. и И. Л. С. срещу решение № 4247/28.06.2018 г. на Софийски градски съда за отхвърляне на предявените от тях срещу Г. С. К. осъдителни искове, всеки с цена 525 140 лв. Въззивното производството е приключило с постановяване на решение № 2734/10.12.2019 г. за обезсилване на първоинстанционното такова и прекратяване на производството с присъждане в полза на ответника Г. С. К. на разноски в размер на по 26 218 лв. от всяка от ищците. С молба от 10.02.2020 г. е инициирано производство по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските с твърдения, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Цитирано е решение на Съда на ЕС по съединени дела С-427/16 г. и С-428/16 г., с което е прието, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по – нисък от минимално определен в наредба размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Наведен е довод, че И. Л. С. е материално затруднено лице. По формулираното искане Апелативен съд София се е произнесъл с атакуваното в настоящото производство определение. При осъществяване на процесуалните си правомощия, разяснени с ТР № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС, проверявайки изцяло правилността на обжалваното определение, счита, че въззивният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК като е разпределил отговорността за разноски в тежест на ищците /частни жалбоподателки в настоящото производство/. Ответникът е ангажирал доказателства за сторени разноски в размер на 52 453, 04 лв. с ДДС за двете съдебни инстанции, което се явява под определения в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум /изм. ДВ бр. 68/2020 г./ и §2а от Допълнителните й разпоредби. Въззивният съд е присъдил разноски в общ размер на 52 436 лв., като е разпределил отговорността за заплащането им поравно на всяка от ищците. При тези факти не могат да бъдат слушани възражения за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение. Действително, с решение по съединени дела С-427/16 г. и С-428/16 г. СЕС даде разяснения, че размерът на адвокатските възнаграждения следва да бъде определен чрез ясно разписани нормативни критерии, за да отговаря на легитимни цели и, за да се избегне съществуващата субективност при установяване на минималните им размери с наредба, приемана от самата гилдия. Към настоящия момент не е приет закон или изменение на Закона за адвокатурата, който да урежда тези критерии. Единствената регулация се съдържа в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /изм. ДВ бр. 68/2020 г./. Следва да бъде посочено, че съдът не е законодателен орган, а правоприлагащ такъв и се явява обвързан от съществуващата нормативна рамка. Относно възражението, че жалбоподателката И. Л. С. е освободена от заплащане на държавна такса, поради което следва да бъде освободена и от заплащане на разноски, е налице консолидирана съдебна практика, илюстрация на която са определение № 609/15.07.2010 г. по ч. т. д. № 256/2010 г. на I ТО, определение № 323/13.07.2012 г. по ч. гр. д. № 235/2012 г. на II ГО на ВКС, която настоящият състав напълно споделя и от която въззивният съд не се е отклонил. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 248, ал. 3, предл. II ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС