Определение № 699 от 11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 803/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на [община] срещу определение № 24 от 23.01.2023 г. по гр. д. № 480/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено в производство по чл.248 ГПК, с което е изменено решението по делото в частта за разноските и [община] е осъдена да заплати на Адвокатско дружество „Г. и М.“ от [населено място] сумата от 2018,70 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за предоставена безплатна адвокатска помощ на М. И. по подадена от него насрещна въззивна жалба. Жалбоподателят счита, че не са били налице условията на чл.248 ГПК за постановяване на атакувания акт, тъй като въззивното решение в частта за разноските нито е непълно, нито има неправилно определени по размер разноски. В това решение е прието, че с оглед изхода на делото по основната и по насрещната въззивна жалба, които са отхвърлени, разноски не се дължат. Подаването от насрещната страна на искане по чл.248 ГПК за присъждане на разноски поставя [община] в неравнопоставено положение, тъй като самата тя не е направила такова искане. Иска се обжалваното определение да бъде отменено и да се приеме, че разноски не се дължат, или пък да се присъдят разноски и на двете страни за въззивното производство. Представено е и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, формулирани са въпроси и е посочена практика на ВКС. Ответникът в производството М. В. И. оспорва частната жалба. Счита, че тя е процесуално недопустима, тъй като производството не трябва да се развива по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК, а по реда на чл.274 ГПК. Излага и доводи за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивния съд по чл.248 ГПК. Обстоятелството, че към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а в действителност производството се развива по реда на чл.274, ал.2 / не по чл.274, ал.3 ГПК – т. 24 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК/, не води до недопустимост на жалбата. ВКС дължи произнасяне по нея. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Пловдивският апелативен съд е бил сезиран с въззивна жалба на [община] срещу решение № 230 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 704/2021 г. на Хасковския окръжен съд и с насрещна въззивна жалба на М. В. И. срещу същото решение. Като резултат въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение, а в мотивите си е приел, че предвид отхвърляне на двете въззивни жалби не се дължат разноски на страните за въззивното производство. По подадената от М. В. И. молба по чл.248 ГПК въззивният съд е изменил решението си в частта за разноските, като е присъдил на Адвокатско дружество „Г. и М.“ от [населено място] сумата от 2018,70 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за предоставена безплатна адвокатска помощ на М. И. по подадена от него насрещна въззивна жалба. Съдът е приел, че насрещната въззивна жалба няма самостоятелно съществуване и не подлежи на разглеждане в случай на оттегляне на основната въззивна жалба. В същото време тя разширява предмета на въззивното производство, като в случая съдът се е занимавал с иска по чл.49 ЗЗД и в двете му части – уважената и отхвърлената. Разпоредбата на чл.78 ГПК дава възможност в полза на всяка от страните да се присъдят разноски съразмерно на уважената/отхвърлената част от иска. В случая М. И. е въззиваем по подадената от [община] въззивна жалба досежно присъденото му обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. и имуществени вреди от 484,80 лв., като в тази част жалбата е отхвърлена, а доколкото му е била предоставена правна помощ по чл.38 ЗА, на адвокатското дружество следва да се присъди възнаграждение в размер на 2018,70 лв. с ДДС. Определението е правилно. В производство по чл.248 ГПК съдът може да измени решението си в частта за разноските не само когато неправилно е определил техния размер, но и когато неправилно е отказал да присъди разноски поради това, че и двете въззивни жалби са оставени без уважение. В практиката на ВКС се приема, че когато решението на първоинстанционния съд е обжалвано и от двете страни, всяка от тях има право да бъде възмездена за разноските, които е направила по повод на подадената от нея въззивна жалба, ако същата бъде уважена от въззивния съд, и/или по повод въззивната жалба на насрещната страна – ако тази жалба бъде приета за неоснователна. Ако съдът потвърди първоинстанционното решение в обжалваните от двете страни части, всяка от страните има право на разноски само за защитата срещу жалбата на насрещната страна, но не и на разноските, които е направила във връзка със собствената си жалба В този смисъл са определение № 489 от 22.03.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 784/2023 г., III г. о., определение № 60375 от 29.10.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2245/2021 г., III г. о., определение № 60334 от 20.09.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1827/2021 г., II т. о., определение № 293 от 15.08.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4975/2021 г., IV г. о., определение № 74 от 26.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 600/2022 г., I г. о., определение № 360 от 12.08.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1320/2022 г., I т. о., определение № 579 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1342/2020 г., III г. о., определение № 336 от 7.05.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 638/2012 г., II т. о., определение № 797 от 14.12.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5048/2015 г., IV г. о., определение № 318 от 11.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1092/2018 г., I т. о., определение № 579 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1342/2020 г., III г. о. и др. В производството по чл.248 ГПК въззивният съд изцяло се е съобразил с тази практика на ВКС, като е уважил молбата на пълномощника на М. И. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА, като е съобразил отхвърлянето на въззивната жалба на насрещната страна. [община] също е имала право да подаде молба по чл.248 ГПК в законния срок, но не го е сторила. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС – определение № 111 от 02.03.2018 г. по ч. т. д. № 201/2018 г. на ВКС, I-во т.о. и решение № 177/25.03.2015 г. по т. д. № 3707/2013 г. не са относими към спора по настоящото дело, тъй като не разглеждат въпроса за дължимостта на разноски в случаите, при които въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение при подадени жалби и от двете страни. По изложените съображения обжалваното определение на въззивния съд следва да бъде потвърдено. Не следва да се уважава искането на пълномощника на М. И. за присъждане на разноски по чл.38 ЗА, тъй като според практиката на ВКС не се дължат разноски за производството по чл.248 ГПК и по частна жалба срещу определение по чл.248 ГПК - определение № 579 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1342/2020 г., III г. о., определение № 387 от 14.08.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1669/2019 г., I т. о., определение № 78 от 27.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1521/2018 г., I г. о. и др. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,